— Аз съм тук — протегнах ръка към неговата. — Няма да ходя никъде.
— Но аз смятам да го сторя — отвърна той. — Трябва да намеря място за Джули.
— Нейният дом е тук. Твоят дом е тук.
— Живеем от подаяния тук — отбеляза Алекс. — Семейството ти е подаяние. Градът е подаяние. Подаянието не трае вечно.
— Има голяма разлика между подаяние и любов — възразих аз. — Онова, което предлагаме ние, е любов. А тя трае вечно.
— Трае само ако и се отговаря със същото. Помогнах да намерим храна, вана. Дадох на семейството ти неща, от които имаха нужда. Но сега всичко, което правя, е да вземам. Не съм научен така — да вземам, без да давам. Трябва да си ходим, Миранда. Веднага след като Джули се оправи, ще тръгваме.
— Обмисли нещата — казах аз.
— Постоянно мисля за това — отвърна Алекс. — А сега ела. Извикай Джон. Не е добре за Джули да е при нея.
Последвах го в къщата. Гейбриъл плачеше, а Лиза се опитваше да го успокои.
— Джули и Джон са в гостната — упъти ни тя. — Всичко е наред. Хал е с тях.
Почувствах се като пълна идиотка. Отне ми толкова много време, за да разбера защо Алекс толкова много искаше да ги раздели. Джон е почти на петнайсет, а Джули почти на четиринайсет. Не си говореха само за бейзбол.
Когато влязохме в гостната, те не си говореха за нищо. Джон и Джули четяха от учебниците си, а татко гледаше право към тях.
Не бях виждала Джон, откакто се прибрах у дома. Не знаех какво да му кажа. Знаех само, че не бива да плача пред него и да му казвам колко съм ядосана на Сил.
— Здрасти, Джули — поздравих момичето аз, след като целунах татко. — Как се чувстваш?
— Добре съм — отвърна тя. — Мисля, че бях настинала, но откакто се прибрахме, съм по-добре.
— Кашля малко — съобщи татко. — Но се чувства по-добре.
— Чудесно — казах аз. — Здрасти, Джон.
Брат ми вдигна поглед към мен.
— Няма да се прибера у дома — заяви той. — Не ми пука какво ще кажеш.
— Не съм казала нищо — отбелязах аз.
— Няма значение. Няма да се прибера у нас. Не и докато тя е там.
— Тя се казва Сил — скастри го татко. — И по някое време ще се наложи да ѝ простиш.
— Никога няма да го сторя — заяви Джон. — Не можете да ме накарате.
— Сил е оставила Хортън да умре — каза ми Джули, все едно сама не го знаех. — Джон я намрази заради това.
— Млъквай, Джули — сопна се Алекс. — Не се меси.
— Не ѝ говори така! — изкрещя малкият ми брат.
— Джон — опита се да го успокои татко. Гейбриъл изпищя отнякъде.
— Не! — изкрещя в отговор брат ми. — Мразя всички ви. Двамата с Джули ще се махнем от тук. Ще отидем в град убежище. Никога няма да видим никого от вас.
— Няма да ходите никъде, Джон — заяви татко. — Прекалено малки сте, за да пътувате сами, а и Алекс няма да позволи на Джули да тръгне с теб. Няма никакъв град убежище в твоето бъдеще. Трябват ти връзки, за да получиш пропуски. Не можеш да си ги купиш като билети за кино.
— Няма нужда да ги купуваме — отвърна Джон. — Алекс има такива. Джули ми каза. Той не ги използва, така че ние ще го направим.
Нямах представа за какво говори брат ми, но явно Алекс имаше.
— Казала си му? — обърна се към Джули той. Звучеше така, все едно не можеше да повярва, че го е сторила. Явно бързо повярва, защото почна да ѝ крещи на испански, а тя му отвърна по същия начин.
— Стига! — извика татко. — Спрете се всички. Веднага!
Заприличахме на участници в игра на „Замръзни“. Никой не помръдваше.
Досега не бях виждала баща ми толкова ядосан.
— Имаш пропуски за град убежище? — обърна се той към Алекс. — За какво смяташе да ги изтъргуваш? Превоз с камион до Охайо, докато сестра ти кашля до смърт?
Момчето изглеждаше така, все едно татко го беше ударил в лицето. В следващия миг избяга от стаята, изтича навън от къщата. Джули стана и хукна след него.
— Прибирай се вкъщи, Джон — каза татко. — Прибирайте се с Миранда.
— Няма — отвърна брат ми.
— Престани да се държиш като дете. Не мога да издържам вече.
— Моля те — казах на Джон. — Нуждая се от теб. Не издържам там без теб.
В този момент нямах представа какво ще направи брат ми. Той беше толкова силен през изминалата година. Порасна толкова много. Но част от него продължава да бъде детска.
Джон кимна. Не каза нищо, но когато излязохме навън, хукна да тича към Джули. Тя го хвана за ръката и след кратко колебание тръгнаха заедно към нашата къща.
Алекс ги наблюдаваше, докато вървяха. Не помръдна от мястото си. Отидох до него.
— За какво е всичко това? — попитах го аз. — Имаш пропуски за град убежище? Това означава ли, че ти и Джули можете да отидете в такъв?