Днес беше мрачно и около десетина градуса по Целзий.
Момчетата отпразнуваха празника с цепене на дърва. Мама направи редовната си проверка на хранителните ни запаси. Предполагам, че Гейбриъл отново плаче, а Лиза се опитва да го успокои.
Сил не яде на закуска. Казва, че никога не е закусвала и не вижда причина да започне сега. Това, естествено, подлудява мама, но като добра свекърва пази мнението си, че закуската е най-важното хранене за деня, само за себе си.
Всички бяха заети със своите занимания, а Сил се криеше в стаята на Мат, което беше най-подходящият момент да поговоря с нея. Едва си разменяхме по някоя дума, откакто се върнах, и честно казано, нямах желание да говоря с нея, но се налагаше да я питам нещо.
Почуках на вратата, казах ѝ, че съм аз, а тя ми отвърна да вляза. Лежеше на матрака, завита с одеяла, макар електрическата печка да работеше на максимум.
— Не мога да се стопля — призна си Сил. — Топло ми е само в слънчевата стая до печката на дърва.
— Можеш да слезеш долу — отбелязах аз.
— По-късно — отвърна тя.
Погледнах я и веднага си спомних как беше пуснала Хортън навън, за да умре, но се заставих да не мисля за това, защото имаше шанс Сил да знае нещо, което можеше да помогне на Алекс и Джули.
— Преди време ми каза нещо — започнах аз. — За шофьорите на камиони.
— Какво за тях? — Тя се поизправи на лакти.
— Каза, че понякога спирали на път за градовете убежища. Спирали и вземали хора.
— Момичета — поправи ме Сил. — Никога не спират за момчета. И никога не го правят на път за някой град убежище. Тогава камионите са пълни с продоволствия. Когато се връщат, може да спрат за някое момиче.
— Някога спирали ли са за теб? — попитах аз.
— Какво ти влиза в работата?
— Не ми влиза — отвърнах аз. — Ти не разбираш. Чудех се дали някой от тях не ти е казал откъде идва, къде е бил градът убежище. Това е всичко.
— Не е — отговори Сил. — Знаеха, че трябва да си държат езика зад зъбите. Можеха да изгубят работата си, ако кажеха на някого къде са разположени градовете убежища.
— Добре. Съжалявам, ако съм те обезпокоила.
— Сядай — нареди ми съпругата на брат ми. — Не ми харесва как стоиш и ме гледаш лошо.
— Не те гледам лошо — отвърнах аз, но сторих, както ми нареди тя, и седнах на матрака до нея.
— Няма значение къде се намират градовете убежища — започна Сил. — Никой от нас няма да бъде допуснат до тях. Не сме достатъчно важни. Те са за политиците, за хора като тях.
Сил и Лиза бяха станали доста близки. Ако татко беше казал на съпругата си за пропуските, тя щеше да каже на Сил. Явно баща ми беше запазил тази информация за себе си, защото беше преценил, че тя щеше да разстрои Лиза. Трябваше да бъда внимателна Сил да не разбере защо ѝ задавам този въпрос.
— Глупаво е от моя страна — започнах аз. — Мислех си, че понеже мама е писателка, може да ни пуснат. Това е всичко. Помня, че беше споменала тези градове убежища, затова реших да те питам дали знаеш къде се намира някой от тях. Но ти не знаеш, така че извинявай, че те обезпокоих.
За първи път откакто я познавах, усетих, че Сил се чувства неудобно.
— Виж какво — започна тя. — Има неща, които съм споделила на Мат, и такива, които не съм, но единствената причина за вторите е, че той не иска да чува за тях. Ясна ли съм? Не се срамувам от нищо, което съм сторила. Жива съм и съм тук точно заради това, което съм извършила. Мат знае това. Приема го. Но не иска да знае подробностите.
— Нищо няма да му кажа — обещах аз. — Кълна се.
— Честна скаутска? — попита ме Сил, след което се разсмя. — Добре. Вярвам ти. Така или иначе, няма никакво значение. Бях в един от евакуационните лагери. Беше преди около… не знам точно, може би година. В самото начало. В лагерите имаше охранители, военна полиция, предимно млади момчета. Един от тях беше намерил няколко бутилки с водка, така че той и приятелчетата му решиха да си спретнат парти. С някои от нас, момичетата. Напуснахме лагера, нахлухме в една празна къща и си прекарахме добре. — Сил млъкна за миг. — Най-важното беше охранителите да са щастливи. Ако някой от тях те харесаше, имаше възможност да получиш допълнително храна или одеяло.
Сега разбрах защо Мат не искаше да чува нищо от това. Започнах също да разбирам защо Алекс и Карлос искаха толкова много да защитят Джули.
— Имаше много момичета в лагера — продължи Сил. — Охранителите си избираха от нас, така че се налагаше да правим всичко, което искат, и да ги накараме да се чувстват специални, все едно бяха звездата на отбора, а ние водещите мажоретки.
— Мат не е такъв — казах аз.