Следващият въпрос беше дали трябваше да отида в библиотеката да потърся тази книга и да намеря адреса на университет „Секстън“. Ако нямаше да ходя, не се налагаше да казвам на Алекс. Но ако реша да отида, особено важно беше да му споделя, защото за какво иначе ми трябваше да знам къде се намира университет „Секстън“, освен за да си фантазирам, че ще ходя в учебно заведение, което съдържаше думата „секс“ в името си?
Ако кажех на Алекс, той щеше да тръгне за натам. Без значение колко далеч се намираше. Щеше да изчака, докато се увери, че Джули е готова за пътуване, след което двамата щяха да тръгнат и никога вече нямаше да ги видя, освен ако не заминех с тях, за което се налагаше да искам позволение не само от мама и татко, но и от Бог и Църквата.
Как можех да не му кажа? И откъде можех да съм сигурна, че Сил няма да се изпусне пред Лиза или Чарли по време на техните четения на Библията? Алекс щеше да научи за университета „Секстън“ и двамата щяха да заминат за него, но щеше да ме намрази, че не съм му казала.
Ако нямаше да сме заедно, исках поне да се чувства зле от това.
Качих се на колелото си и го подкарах към града. Излъгах мама, като ѝ казах, че отивам у татко, за да си играя с бебето, и мама не се опита да ме пречупи. Предполагам, че на някои лъжи е по-лесно да се повярва, отколкото на други. Колелото ми беше в гаража, но тя не ме забеляза, докато го изкарвах от там, или ако ме беше видяла, не дойде на бегом, за да ми поиска обяснение. Нито някой друг. Изминах всичките шест километра и половина до града съвсем сама.
Не обичах да ходя там. Градът ми напомняше за всичко, което се случи. Никога не е бил голям, но имаше места, на които можеш да хапнеш, да пазаруваш и да се мотаеш. Сега всичко е мъртво, освен кметството, което отваря само в понеделник, за да раздава храната. Това не се знаеше докога ще продължи.
Докато си карах колелото, си мислех, че ще се наложи да счупя стъклото на някой от прозорците, за да вляза вътре. Това ми се струваше много неморално, подобно на това, да счупиш прозорец на църквата. За мое щастие, някой не беше разсъждавал по този начин и вече беше извършил това скверно дело. Влязох.
Вътре беше мръсно. Не знам защо това ме изненада, след като ние чистим постоянно, за да държим саждите надалеч от дома ни, а тук нямаше кой да се заеме с хигиената. Библиотеката беше толкова студена, мрачна и занемарена, че сърцето ми се късаше. Почувствах се също толкова зле, колкото когато изгубих Хортън.
Разликата беше, че сега не се разплаках. Имах достатъчно други причини да тъгувам от една обикновена сграда. Освен това, ако се случеше чудо и мама отидеше в дома на баща ми, щеше да установи, че не съм там, и тогава щях да бъда наказана до живот. Не че сега не бях, но този път щеше да е официално.
Отидох до раздела със справочниците. Повечето от книгите бяха все още на мястото си. Разбира се, голяма част от тях нямаха нищо общо с колежите. Наложи се да изчистя прахта от кориците на много от тях, за да открия онова, за което бях дошла: „Пътеводител на американските колежи“.
Замалко да го оставя. Казах си, че мога да се преструвам, че не съм го намерила, да се кача на колелото и да карам до къщата ни, преди някой да е установил, че ме няма, и да забравя за всичко това. По този начин Алекс и Джули щяха да останат с нас. Поне Джон и Джули щяха да са щастливи. Не дължах ли това на брат ми — да спомогна най-добрата му приятелка да остане при него? И на татко и Лиза? И на Чарли? Защото, ако Джон беше нещастен, и мама щеше да е нещастна, ако мама беше нещастна, щеше да направи живота на Сил истински ад, което щеше да направи и Мат нещастен. А всички те щяха да направят мен нещастна.
Неведението е истинско блаженство.
Взех книгата.
Колежите бяха изброени в азбучен ред.
Университетът „Секстън“ се намираше в Маккинли, Тенеси. В него се обучаваха 5500 студенти и беше най-известен със селскостопанските и ветеринарните си паралелки.
Има нещо в успеха, което те кара да продължаваш да вършиш една работа, колкото и да не ти харесва тя. Откъснах страницата за „Секстън“, след което намерих един атлас. Имаше пет страници, посветени на Тенеси, и аз ги скъсах всичките. Щях да дам възможност на Алекс да открие сам този щат, но веднъж стигнал там, можеше да следва картата на Маккинли.
Накрая, тъй като бях съвсем сама в библиотеката и вече бях опропастила две книги, отидох до раздела с поезията, открих една антология със съвременни американски поети и я взех за Сил. Някой ден щях да ѝ я подаря.
На връщане се отбих до къщата на татко. Гейбриъл се късаше от реване.
— Растат му зъби — обясни Лиза, все едно бебето се нуждаеше от извинение, за да пищи.