Алекс, Джон и Джули бяха в гостната. Алекс им преподаваше урок по история. Явно според него тя още беше важна. Джули вярваше, че Алекс все още е важен, а Джон, че Джули все още е важна. Или може би те просто харесваха историята.
Можех да ги прекъсна, да кажа на Алекс за града убежище в Маккинли, Тенеси, да им помахам за сбогом, когато двамата с Джули си тръгнеха завинаги, да утеша онези, чиито сърца щяха да са разбити, и след това да утеша собственото си разбито сърце.
Вместо това кимнах на Алекс, прибрах колелото си в нашия гараж и отидох в килера на спалнята ми, за да запиша всичко това. Прекарвам толкова много време тук, че мисля да му сложа завеси.
Алекс ми беше казал да вярвам в утрешния ден. Е, може би утре щях да знам как трябва да постъпя.
7 юли
Все още не съм решила.
Вместо да мисля по въпроса, излъсках толкова добре къщата ни, че ако още съществуваха списания за дома, нашият щеше да е на корицата.
16 .
8 юли
Не спах добре миналата нощ, сънувах един и същи сън отново и отново, че съм сама в къща, която беше нашата, но не приличаше на нея. Цялата блестеше от чистота, беше нова и чак не можех да повярвам колко е красива, но всяка стая, в която влезех, беше празна. Колкото повече продължаваше сънят, толкова повече осъзнавах, че къщата е празна, защото всички са умрели и аз бях единствената останала жива.
След известно време се отказах да се опитвам да заспя.
Замислих се за изборите, които имах пред себе си. В началото ми се струваха прекалено прости. Да кажа на Алекс или да не кажа на Алекс.
След това станаха по-сложни. Можех да кажа на Алекс сега, а можех да му кажа и следващата седмица.
Или можех да реша дали да му кажа, или не, следващата седмица. Или следващия месец. Или следващата година. Просто защото нямаше да му кажа сега, не означаваше, че няма да му кажа никога.
Разбира се, когато не си напълно сигурен, че ще бъдеш жив след година, отлагането на вземането на решения е същото като самото вземане на решения.
Това ме върна отново на въпроса дали да кажа на Алекс, или да не му кажа. Защото щеше да им отнеме месеци да стигнат с Джули до Тенеси, а зимата настъпваше рано сега. Някъде в края на август. Ако отложех дотогава, той пак щеше да замине, но щеше да им е много по-трудно да стигнат до там.
Въпреки всичкото ми говорене за избори, всъщност наистина нямам такива. Трябваше да кажа на Алекс за града убежище и трябваше да му го кажа веднага. Той и Джули щяха да останат до понеделник. Два дни от днес.
Така или иначе, бяха останали повече дни, отколкото възнамеряваше Алекс. Ако метохът беше отворен, вече щеше да е минала цяла седмица без тях. Фантазията ми любимият ми да остане с мен беше точно това — фантазия. Той беше направил сделка с Бог. Джули да отиде в метоха, а той в манастир. Какво оставаше за Миранда? Миранда беше просто една мечта.
Смятах да му кажа. Да му разпиша пътния лист.
Нищо не трае достатъчно дълго, освен страха, глада и мрака. Преди пет седмици не можех да си представя какво е чувството да обичаш, наистина да обичаш, момче. Бях имала чувства. Бях имала фантазии. Но нищо подобно на онова, което изпитвах през последните пет седмици. Все едно съм си представяла цветове, които никога не съм виждала.
Пет седмици. Може би щях да живея още пет години или пет седмици, или пет дни. Щастлива съм, че получих като дар тези пет седмици, и не мога да бъда алчна за още.
Веднъж приела това, беше въпрос на време да изчакам до сутринта. Сигурна съм, че отново заспах, но сънищата не се завърнаха повече.
След закуска отидох до къщата на татко. Алекс и Джули се молеха в гостната. Смятах, че имам отговора на техните молитви, но в крайна сметка не знаех за какво се молеха.
Когато приключиха, отидох при тях.
— Трябва да говоря с теб — казах на Алекс, но една част от мен все още смяташе, че не трябва да го правя.
Той изчака да продължа.
— Навън — отбелязах аз. — Хайде да се поразходим.
Не дадох шанс на Алекс да ми зададе някакви въпроси. Ако дори за миг се подвоумях, можеше и да не му кажа онова, за което бях дошла. Не бяхме се отдалечили и на няколко метра от къщата и му подадох листовете.
— Сил каза, че има град убежище там — съобщих аз. — В университет „Секстън“.
Алекс се вторачи в страниците.
— Виждала ли го е? — попита той.
— Не — отвърнах аз. — Чула го е от някого, който е бил там, когато са го превръщали в такъв. Тя не знае къде се намира, а аз я излъгах защо искам да узная за него. Ходих до града, до библиотеката. Намерих това.