Алекс и Джули се появиха около десет часа.
— Джули иска да отиде за храната с Джон — каза момчето. — Имате ли нещо против, госпожо Еванс?
Мама поклати глава. Отиде до стълбището и се провикна на Джон да слезе. Той го стори, но всяка следваща крачка му отнемаше повече време от първата.
— Джули иска двамата да отидете до града — каза майка ми. — За храната. Съгласен ли си?
Джон сви рамене.
Джули прие този отговор за „да“.
— Да вървим — каза тя и брат ми я последва. Двамата напуснаха къщата.
— Искам да изляза малко с Миранда, ако не възразявате, госпожо Еванс. Ще потърсим някакви колела, може би дори и кола.
— Струва ми се, че може да вали — каза мама.
— Ще се оправим — обеща Алекс. — Ще се грижа за нея.
— Ще си взема якето — казах аз. Прибягах до килера и го извадих от там, като на връщане целунах майка ми по бузата. — Не се тревожи, мамо, няма да се разтопя.
— Добре — съгласи се тя. — Няма да се тревожа.
Щом излязохме навън, осъзнах, че няма да се нуждая от якето си. Времето беше задушно, а температурата се доближаваше до двайсет градуса. Във въздуха се носеше мирисът на гръмотевична буря. Надявах се утре времето да е по-добро. Щеше да е по-лесно за мама, ако не заминавах под буреносни небеса.
— Трябват ни повече колела — каза Алекс. — Двамата можем да започнем с едно, Джули, Лиза и Гейбриъл с друго, както и по едно за Чарли и Хал. Можем да вземем едното колело от семейството ти, така че ще ни трябват още три.
— Имаме само четири велосипеда — отвърнах аз. — Те са за мама, Мат, Сил и Джон.
— На майка ти не ѝ трябва. Тя никога не напуска къщата.
— Някой ден ще ѝ се наложи да го стори.
— Ще си намери колело тогава. Междувременно ние ще се нуждаем много повече от него.
Исках да попитам Алекс дали това, което правим, е правилното нещо, но знаех, че самият въпрос означаваше, че си мисля, че не е. Вероятно беше усетил какво чувствам, защото ме прегърна и ме целуна.
— Желая те толкова силно — каза той и след това се засмя. — Едно време си мислех, че желая разни неща — училище, успех, храна. Те не представляват нищо в сравнение с това, колко много те искам.
— Имаш ме.
— Не мога да повярвам. — Целунах го, за да му го докажа. Когато го направих, милионите ми съмнения се изпариха.
— Хайде — каза Алекс и ме хвана за ръката. — Да видим какво можем да намерим.
Тръгнахме към фабриката „Севън Пайнс“, която се намираше на около километър и половина от дома ни. Спирахме безброй пъти, за да се целуваме и прегръщаме и да се възхищаваме на факта, че сме истински. Бях излъгала мама. Наистина се разтопих, и пак, и пак.
Отне ни цял час на търсене, целуване и прегръщане, докато намерим две колела.
— Хайде да ги караме по обратния път — предложих аз. — След това ще се върнем да потърсим още.
— Добра идея — съгласи се Алекс и ме целуна отново. — Ще потърсим още две, за да може майка ти да задържи своето.
Подкарахме новите ни находки към дома ми. Бяхме един до друг, но някак си Алекс беше доста далеч от мен. В крайна сметка бях решила да прекарам остатъка от живота си с това момче, а всъщност едва го познавах. Но вече не се страхувах, бях развълнувана и нетърпелива следващата част от живота ми да започне.
Стигнахме до Хауъл Бридж Роуд, бяхме на около четиристотин метра от дома, когато вятърът се усили. Зарева толкова силно, че ме събори от колелото. Алекс слезе от своето, за да ми помогне да се изправя, но вместо това го дръпнах към себе си и отново се целунахме.
Каква глупава дума, „целувка“. Целувала съм бабите и дядовците си, братята си, приятелите си, плюшените си мечета. Целувала съм и други момчета.
Тази целувка не приличаше на никоя от предишните. Тази целувка говореше за две тела, които отчаяно желаеха да станат едно.
— Все още ли искаш да се ожениш за мен? — попитах аз. — Пред Бога и пред Църквата?
— Това означава ли, че и ти го искаш? — попита ме той.
Кимнах. Бяхме заедно, обичахме се, до края на животите ни.
Тогава се разрази градушка, първо започнаха да падат малки топчета лед, все повече и повече, и ставаха все по-големи и по-опасни.
— Трябва да се прибираме — каза Алекс, издърпа ме от пътя и ми помогна да се кача на колелото си.
Беше минала цяла година, откакто за последно видях синьо небе. Смятах, че съм виждала всеки нюанс на сивото, но небесата бяха приели нов, ужасяващ тон, със зеленикав оттенък. Френетично подкарахме колелата си надолу по хълма и двамата се строполихме на земята, когато гумите ни се плъзнаха по леда. Гръмотевиците ставаха все по-силни и приближаваха.