Тогава видях торнадото. Не можех да преценя на какво разстояние беше, но се движеше право към нас, право към нашата къща.
Провикнах се към Алекс и той погледна в посоката, която му сочех. Започнахме да въртим педалите още по-бързо в опит да надбягаме смъртта. Когато стигнахме до нашата къща, той не спря. Вместо това ми изкрещя нещо и продължи напред, по-бързо отколкото смятах, че е възможно, по-бързо отколкото бях виждала някой да кара колело.
За стотна от секундата разбрах всичко. Той се беше насочил към Джули и Джон, за да ги предупреди, за да ги спаси. На мен извика да намеря требника му.
Имах на разположение само няколко секунди, за да взема решение. Дали да се прибера и да предупредя мама и Сил, след което заедно да се скрием от торнадото в мазето ни, или да отида до дома на татко, да предупредя Лиза и Чарли, и да изпълня нареждането на Алекс?
Обърнах колелото от къщата ни, насочих се към тази на баща ми, стигнах до нея и заблъсках енергично по задната врата.
Отвори ми Чарли.
— Торнадо! — изпищях аз. — Отивайте в мазето!
Не останах в кухнята достатъчно дълго, за да се уверя, че ме е разбрал правилно и че ще отведе Лиза и бебето в укритието. Имах му достатъчно доверие, за да знам, че ще го стори, както Алекс ми имаше достатъчно доверие, че ще изпълня поръката му.
На бегом отидох в гостната и започнах да търся требника. Проверих в една голяма купчина с учебници, но го нямаше там. Раздигах мебелите, за да се уверя, че не е паднал под някоя възглавница, но и там го нямаше. Легнах на пода, за да проверя под столовете и диваните. Нямам представа колко време търсих, може би минута, може би повече. Тогава забелязах нещо в прилежно сгънатите дрехи на Алекс. Започнах да ги разхвърлям, докато намеря требника.
Хукнах обратно към кухнята, но разбрах от ужасния тътен и от начина, по който беше започнала да се тресе къщата, че няма достатъчно време, за да се скрия в мазето. Вместо това се насочих към малкото килерче под стълбището, стисках здраво требника в ръцете си, все едно можеше да ме предпази от всичко лошо.
Когато бяхме деца, ни беше забранено да ходим в този килер. Размерите му бяха подходящи да се крием в него и ние винаги се изкушавахме да го сторим. Бях пораснала от тогава и нямаше как да стоя изправена в тази ниша. Свих се на топка, доколкото това ми беше възможно, така че торнадото да не може да ме открие.
Усещах как къщата започна да се разпада около мен. Чувствах се като врабче, засмукано от двигателя на самолет. Звукът беше безбожен. Стълбището обаче издържа. Торнадото отмина, а аз все още бях жива.
Натиснах вратата на килера, но тя не искаше да се отваря. Натиснах по-силно, като си помогнах и с рамо, но резултатът беше същият. Изкривих цялото си тяло, за да извърна гърдите си към преградата и да мога да натисна, и започнах да бутам, бутам, бутам, но вратата си остана затворена. Очевидно имаше прекалено много отломки пред нея.
Бях заклещена в килера, в малката ниша под стълбището. Бях оцеляла след торнадото, но сега бях заровена жива. Ако никой не ме откриеше, щях да се задуша.
— Помощ! — изкрещях аз. — Помощ!
— Миранда? Къде си? Добре ли си?
Гласът беше приглушен, все едно се намираше някъде надалеч. Тогава го разпознах, беше на Чарли, който ми викаше от мазето.
— В килера под стълбището съм — отвърнах аз. — Не мога да отворя вратата му. Вие добре ли сте? Лиза? Бебето?
— Супер сме — изкрещя в отговор Чарли. — Стой мирна, Миранда. Не говори повече. Ще дойда след минута.
Разтресох се от облекчение. Чарли щеше да ме спаси. Щяхме да измамим смъртта, за пореден път.
Чарли обаче не дойде. Чух някакво тупване в мазето и звук, който не успях да разпозная, след което Лиза изпищя.
Знаех, че пищенето ще изразходи наличния ми въздух, но не можех да се сдържа:
— Какво се случи? — извиках аз. — Лиза?
Тя не ми отговори. Просто изпищя:
— Не! Чарли, не!
— Чарли! — провикнах се и аз. — Чарли, отговори ми!
Отговор обаче не последва, само виенето на Лиза и Гейбриъл, които звучаха, все едно са изгубили най-добрия си приятел.
Бях прекалено зашеметена, за да се разплача. Нещо се беше случило. Не знаех какво точно, но Чарли не беше успял да отвори вратата на мазето. Той, Лиза и Гейбриъл бяха хванати в капан също като мен. Разполагаха с повече пространство, така че нямаше да се задушат, но ако някой не дойдеше, за да ни извади, те щяха да умрат, както и аз, само дето те щяха да се мъчат малко по-дълго от мен.