В случай че Чарли вече не беше умрял.
В този момент осъзнах, че е възможно всички да са мъртви. Не бях предупредила майка ми и Сил. Мама можеше да е в слънчевата стая, а Сил в спалнята си, когато торнадото беше ударило. Мат и татко бяха навън и цепеха дърва. Не знаех къде бяха Джон и Джули, дали Алекс ги беше намерил навреме, и дори да го беше сторил, дали това беше помогнало по някакъв начин.
Преди малко се бях разтреперила от облекчение.
Сега тялото ми беше налегнато от спазми, породени от страх и печал.
— Лиза! Лиза, добре ли си?
— Татко! — изпищях аз. — Татко, помогни ми!
— Миранда? — отвърна баща ми. — Чувам те, но не знам къде си.
— В килера под стълбището. Татко, извади ме от тук. Лиза и Чарли са в мазето. Нещо се случи с Чарли.
— Миранда, всичко ще е наред — увери ме баща ми. — Аз съм в салона. Вратата е затрупана от отломки. Ще извикам Мат. Ще те изровим. Лиза, чуваш ли ме?
— Хал! — провикна се в отговор тя. — Хал! Чарли… Мисля, че е мъртъв!
— Лиза, не мога да стигна до теб — отвърна татко. — Има прекалено много отломки. Ще повикам Мат и първо ще извадим Миранда, а след това и теб. Разбра ли, скъпа? Гейбриъл добре ли е?
— Моля те — през сълзи изрече Лиза. — Извади ни от тук, Хал, моля те.
— Ще ви извадим, скъпа — обеща баща ми. — Ще ви извадим, преди да се усетите. Но първо ще изровим Миранда, за да може да ни помогне. Миранда, успокой се, ако можеш. Ще си навън за нула време.
— Мама добре ли е? — провикнах се аз. — Татко?
— Добре е — отвърна ми той. — Както и Сил. Ще се върнем след малко. Дръж се, Миранда. Само още няколко минути.
Не го бях чула на идване, защото Лиза и Гейбриъл плачеха, но го чух, като си тръгна и този звук ме накара да се разтреперя още повече.
Казах си, че трябва да се успокоя. Татко и Мат щяха да ме извадят от тук и всичко щеше да е наред. Мама и Сил бяха оцелели. Лиза можеше да греши за Чарли. Алекс, Джон и Джули сигурно бяха добре. Трябваше да са. Всички трябваше да сме. Бяхме преживели и по-лоши неща. Щяхме да преживеем и това заедно.
Осъзнах колко силно стискам требника на Алекс и си казах, че не трябва да позволявам на Мат да го види. Ако брат ми разбере, че съм отишла за него, вместо да предупредя мама и Сил, никога нямаше да ми прости.
Знаех, че има само една причина Алекс да ме накара да го намеря. Пропуските за града убежище бяха в него.
Намирах се в пълен мрак, а не носех една от светещите си химикалки с мен. Държах требника надолу и някакъв плик изпадна от него.
Почувствах го. Определено имаше някакви книжа в него и нещо друго, нещо подобно на малки копченца.
Осъзнах, че това са хапчетата. Приспивателните, за които ми беше казал Алекс. Хапчетата, които да помогнат на Джули да заспи завинаги.
Пъхнах плика под тениската си и затъкнах требника в ъгъла на килера. Мат никога нямаше да разбере за него. Щях да дам плика на Алекс и да заминем заедно, както беше по план. Татко, Лиза и бебето бяха добре. Джули щеше да се установи в града убежище и когато това станеше, Алекс щеше да изхвърли хапчетата. Двамата щяхме да заживеем заедно. Щяхме да имаме своето утре.
Тогава ги чух — татко, Мат и Сил. Когато чух гласа на съпругата на брат ми, разбрах, че мама наистина е добре, и аз също щях да съм добре.
— Има много отломки тук — каза баща ми. — Миранда, ще те извадим, но ще са ни необходими няколко минути. Обади се, ако всичко е наред, и не се тревожи за нищо.
— Добре съм, татко — отвърнах аз, като едновременно плачех и се смеех. — Не се притеснявай.
Баща ми издаде звук, който ми заприлича на смях. Слушах как той, Мат и Сил работят заедно, за да проправят пътека до вратата. Чувах също и как Лиза плачеше, а татко я успокояваше, че всичко ще бъде наред.
Усетих плика до гърдите си. Казах си, че Алекс е жив, че ще му го дам и че ако някога е имал нужда от доказателство за любовта ми, никога вече нямаше да има.
Нямах представа колко време беше минало, преди татко да отвори вратата. Може би няколко минути или цяла вечност. Почувствах го, преди да го видя. В салона също беше тъмно и очите ми трябваше да привикнат към приглушената светлина. Това нямаше значение. Баща ми ме сграбчи и ме издърпа.
— Внимавай, скъпа — предупреди ме той. — Има отломки и счупени стъкла навсякъде. Дръж се за мен и ще те изкараме навън.
Последвах го на сляпо, като се влачех по останките от къщата на госпожа Несбит, моя втори дом. Бавно започнах да осъзнавам, че къщата вече я нямаше. Всичко около мен беше рухнало, само стълбището, под което се бях скрила, беше останало непокътнато.
След като излязохме навън, надалеч от останките, се притиснах силно до татко, което ми даде сили. След това прегърнах Мат и Сил. Нищо, което си казахме миналата вечер, нямаше значение. Нищо друго нямаше значение, освен това, че са живи.