— Джон? — попитах аз. — Джули? Алекс?
Татко поклати глава.
— Не знаем къде са — отвърна той. — Мислехме, че Алекс е с теб.
— Той отиде да предупреди Джон и Джули. Но мама е добре, нали? Ти каза, че е добре.
— Ще те заведа при нея — каза Сил. — Ела, Миранда, ще видиш, че всичко с майка ти е наред.
— Върни се възможно най-бързо — нареди Мат. — Трябва да измъкнем Лиза.
— Знам — отвърна Сил. — Ще се върнем след няколко минути. — Съпругата на брат ми ме прегърна през раменете и ме поведе към нашата къща.
След малко вече се намирах в слънчевата стая, в прегръдките на мама. Беше ме стиснала толкова силно, че не знаех дали ще мога да се отскубна някога. Не бях сигурна, че искам да го правя. Знаех, че плаче, но и това беше наред.
— Миранда, нуждаем се от теб, за да почистим отломките — напомни ми Сил. — И от теб, Лора. Ела с нас.
— Не — отвърна мама. — Ще изчакам Джон да се прибере. Той ще очаква да ме намери тук.
— Джон ще ни намери — отвърна съпругата на Мат. — Не можеш да го използваш като извинение, Лора. Животът на Лиза зависи от теб.
— Щом мама иска да остане тук, остави я на мира — възразих аз.
— Спри да я защитаваш, Миранда. Лора, през цялото време повтаряш, че бебето е най-важното нещо. Докажи го и ела с нас.
— Не знам дали ще мога — отвърна мама. — Знам, че е пълна лудост, но се страхувам, че ако напусна тази къща, тя ще се сгромоляса. Мисля, че съм единствената, която държи всичко на мястото му.
— Всичко се сгромоляса — отбеляза Сил. — Всичко отиде по дяволите, Лора. — Момичето сграбчи ръката на мама и буквално я извлачи от слънчевата стая. — Виждаш ли? Целият свят отиде по дяволите, докато се криеше. Сега се размърдай!
Стоях напълно неподвижно. Но в следващия момент майка ми хукна към къщата на госпожа Несбит, към онова, което беше къщата на госпожа Несбит, а сега представляваше планина от тухли и камъни. Сил и аз я последвахме. Не бях сигурна, но мисля, че съпругата на брат ми се усмихваше.
Отломките пред вратата на мазето бяха много по-високи от купчината, която изкатерихме с татко. Бяха по-високи от самите нас. Нямаше как да започнем отдолу и да си проправим път нагоре.
— Миранда, донеси стълбата от гаража — нареди ми Мат.
Тръгнах на бегом, за да изпълня задачата, доволна, че ми бяха дали нещо, с което мога да се справя. Гаражът изглеждаше напълно непокътнат, но когато излязох от него със стълбата в ръце, погледнах към нашата къща. Един огромен клон беше паднал върху покрива, част от него липсваше и прозорците бяха премазани.
Въпреки това бяхме извадили късмет.
Пренесох стълбата. Мат я постави върху планината от камъни.
— Аз ще се покатеря — каза Сил. — Миранда, искаш ли да ми помогнеш?
Кимнах. Изкачихме се на върха на купчината и започнахме да хвърляме останките колкото се може по-надалеч от къщата.
— Не трябва ли някой от нас да потърси другите? — попитах аз. — Може да се нуждаят от помощта ни?
— Вероятно си права — отвърна Сил, — но не знаем къде се намират, за разлика от Лиза и бебето. Трябва да се погрижим за тях и да се надяваме, че останалите ще намерят пътя до дома.
Знаех, че е права, но не ми харесваше как звучи всичко това. Тук навън, заобиколена от купчини с отломки, осъзнах колко опустошително е било торнадото. Къщата на госпожа Несбит беше поела най-сериозния удар, но нямаше как да знаем какво е положението надолу по хълма, в близост до града. Втресе ме отново.
Сил сграбчи ръката ми и я стисна силно.
— Не мисли — заповяда ми тя. — Само работи.
Имаше място за трима и мама се качи при нас. Не каза нищо, просто започна да ни помага, като внимаваше да хвърля отломките колкото се може по-надалеч от мястото, където смятахме, че се намира вратата на мазето. Купчината изглеждаше стабилна под краката ни, което беше едновременно успокояващо и плашещо. Знаех, че няма да пропаднем, но щеше да мине много време, докато разчистим наоколо.
Не знам колко дълго работихме и хвърляхме останки долу, а Мат внимателно пренасяше каквото може от долната част на купчината. Татко разчистваше отстрани, близо до един от малките прозорци на мазето, за да може да говори с Лиза и да я снабдява с всичко необходимо, докато успеехме да я извадим от там.
Градушката беше спряла и бурята се беше отдалечила. Все още виждахме светкавици в далечината, но минаваха няколко секунди, докато се чуеше гръм. Продължаваше да вали и беше много трудно да не се хлъзнем, докато разчистваме. Мат постоянно се провикваше да внимаваме, най-вече към Сил, която поемаше най-много рискове, но това не беше от особено значение. Каквото и да се случеше, щеше да се случи. Налагаше се да измъкнем Лиза и бебето от мазето възможно най-бързо, преди всичко да се срути върху главите им. Всички бяхме наясно, че това можеше да стане по всяко време.