Сил първа забеляза Джон. От мястото си върху купчината имаше изглед към пътя и видя, че брат ми тича по него.
— Това е Джон! — провикна се тя. — Добре е.
Мама слезе по стълбата толкова бързо, че почти падна в ръцете на татко. Никой не можеше да я спре да си проправи път през падналите клони към Джон.
— Виждаш ли Алекс? — попитах Сил аз. — Джули с него ли е?
— Само Джон — отвърна ми тя.
Слязох по стълбата, но съпругата на брат ми остана на мястото си и продължи да работи. Мат и татко спряха и всички последвахме мама. Тя прегърна Джон по начина, по който беше прегърнала мен по-рано. Децата ѝ бяха оцелели.
— Джули — започна брат ми. — Ранена е. Мамо, ранена е лошо.
— Всичко е наред, синко — опита се да го успокои татко. — Покажи ни къде е. Ще я отведем у дома.
— Колко лошо е ранена? — попита Мат. — Кърви ли?
— Не знам — отвърна Джон. — Не мисля. Но не може да движи ръцете или краката си. Казва, че не чувства нищо.
Татко и мама си размениха погледи. Само Мат продължи да слуша Джон внимателно.
— Какво точно се случи? — попита той. — Как беше ранена? Поеми си дълбоко въздух, Джон, и ни разкажи всичко, което знаеш.
— Видяхме, че към нас се е насочило торнадо — обясни брат ми. — Опитахме се да се скрием, но нямахме време, така че се хванахме за едно дърво. Смятах, че така Джули ще е в безопасност, но вятърът я вдигна и вероятно се е приземила лошо, защото остана на място и не можеше да се движи. Не исках да я оставям, но не можех да я нося по пътя съвсем сам, а и колелата ни ги няма. — Джон се огледа наоколо. — Вече всичко го няма — каза той и се разплака.
Мама го прегърна отново.
— Всичко е наред — успокои го тя. — Баща ти и Мат ще отидат за Джули. Нашата къща още е здрава. Ще се погрижим за нея.
— Къде е Алекс? — попитах Джон. — Виждал ли си го?
Брат ми поклати глава.
— Бяхме само Джули и аз — отвърна той.
— Хайде, синко — каза татко. — Мат, отиди до вас и вземи няколко одеяла. Ще ги ползваме като носилка.
Брат ми изпълни нареждането и бързо се върна с тях.
— Лора, ти, Миранда и Сил продължавайте да работите — нареди татко. — Джон, покажи ни къде е Джули. Ще се върнем след няколко минути.
— Внимавайте — каза майка ми.
Гледахме ги, докато се изгубиха надолу по пътя.
— Мамо — започнах аз, — трябва ли да местят Джули? Ами ако има нараняване на гръбначния стълб?
— Най-вероятно има — отвърна майка ми. — Но вече нямаме доктори, нито болници. Не и тук. Единственото, което можем да направим, е да накараме Джули да се чувства удобно.
— Не, мамо — казах аз. — Не.
— Трябва да си силна, Миранда. Ще отида да работя до прозореца, където беше баща ти. Ти остани на земята. Можеш ли да се справиш? Можеш ли да разчистваш развалините долу?
Кимнах, но едва чувах какво ми говори. Джули беше ранена лошо, а Алекс още липсваше. Чарли беше в мазето — доколкото знаехме — мъртъв. Лиза и Гейбриъл бяха хванати в капан, а ние нямахме необходимото оборудване, освен ръцете и волята ни, за да ги извадим от там.
Сил ми беше казала да не мисля. Изпълних нареждането ѝ.
Минаха няколко минути, преди Сил да забележи Джон. Зарязах всичко и се спуснах към него. Татко и Мат бяха направили импровизирана носилка и внимателно пренасяха Джули.
Не посмях да попитам, но погледнах право към Мат, който поклати глава почти незабележимо.
За един ужасен миг си помислих, че жестът му означава, че Джули е мъртва. Но тогава чух татко да казва:
— Дръж се, миличка. Почти стигнахме.
— Алекс? — попита раненото момиче.
Бях се приближила достатъчно, за да може да ме вижда и чува.
— Още не се е върнал — отговорих ѝ аз. — Скоро ще си е у дома.
— Не мога да се движа — каза Джули. — Опитах се. Наистина се опитах, но не мога. И се чувствам странно. Все едно тялото ми не е закачено за мен вече. Никога не съм се чувствала така. Никога.
— Всичко е наред — успокои я татко и се наведе да я погали по челото. — Просто гърбът ти е наранен, това е всичко. Ще се оправиш и ще си на крака за нула време.
Джули изглеждаше толкова малка, толкова безпомощна. Целунах я по бузата.