Татко беше положил Джули върху матрака в слънчевата стая. Редувахме се да ходим при нея, да проверяваме дали огънят гори, хапвахме по малко, колкото да не припаднем от глад, и заспивахме до нея, за да възвърнем силите си.
Не говорехме за Джули освен един-единствен път. Мама каза, че взела една игла и започнала да боде ръцете и краката ѝ. Казала на момичето да затвори очите си и да ѝ каже, когато почувства нещо. Шест пъти Джули не изпитала нищо. Три пъти казала, че мисли, че усеща иглата, като два от тези пъти мама каза, че въобще не я е боцкала.
— Не разбирам — каза Джон. — Какво означава това?
— Означава, че Джули иска да вярва, че все още има чувствителност — отвърна Сил. — Но да вярва и да има са две напълно различни неща.
— Но тя ще се оправи, нали? — попита малкият ми брат.
— Няма — отвърна мама. — Няма да се оправи, Джон.
— Ще умре ли? — попита с жален глас той.
— Бъди по-тих — скастри го татко. — Не искаме Лиза да те чуе.
— Не ми пука за Лиза! — сопна се Джон. — Какво ще стане с Джули? Не можем ли да направим нещо?
— Единственото, което можем да сторим, е да я накараме да се чувства колкото е възможно по-удобно — обясни мама. — Вече не си дете, Джон. Знаеш какво е положението напоследък.
Никой от нас не спря да работи, докато говорехме за Джули. Беше ранна вечер, а купчината беше смалена до метър и двайсет, така че бяхме стигнали до нивото на земята и се прегърбвахме, за да разчистваме отломките. Гърбовете и ръцете ни пищяха от болка, но продължихме да изхвърляме дървени парчета, мазилка и потрошени мебели колкото се можеше по-надалеч от вратата на мазето.
— Не искам тя да умира — каза Джон.
— Никой от нас не желае това — отвърна татко. — Но също така не желаем и да страда. Поне Чарли умря бързо. Понякога си мисля, че това е единственото нещо, за което ни остана да се надяваме.
— Недей, Хал — каза мама. — Все още можем да се надяваме за нашите деца, за бъдещето им. То е всичко, което има значение, тяхното бъдеще.
Помислих си за бъдещето, което си представях само преди два дни — Лиза, Гейбриъл и Джули в град убежище, а татко, Алекс и аз достатъчно близо, за да можем да ги виждаме често и да знаем, че са добре. Това бъдеще желаеше мама за нас.
Бяха изминали повече от двайсет и пет часа, откакто за последно видях Алекс. Част от мен беше започнала да мисли, че той никога не беше съществувал, че си бях измислила момче, на което да дам сърцето си, защото знаех, че никога нямаше да получа такова.
Но не, знаех, че е истински, защото ми липсваше страшно много и защото сестра му лежеше безпомощна в слънчевата стая, а ние обсъждахме края ѝ.
Алекс беше помислил за нейната смърт. Беше се подготвил за нея. Момчето беше приело нещо, което аз никога нямаше да мога, а именно че може да настъпи момент, когато смъртта ще е за предпочитане пред живота, и че той носи отговорността да разпознае този момент и да действа, както се изисква.
Алекс се опасяваше да остави Джули на грижите на татко и Лиза, защото без значение колко много я обичаха те, в крайна сметка не бяха истинското ѝ семейство. Когато се съгласих да се омъжа за него, се превърнах в семейство за Джули. Затова Алекс ми беше наредил да взема требника. Знаеше, че рискува живота си, като пресича пътя на торнадото, затова ми повери най-ценното, с което разполагаше — пропуските и приспивателните.
Всичко това, всяка една от тези мисли, тези проблясъци, ме осениха, докато работех. Веднъж закотвили се в ума ми, ги обмислях отново и отново, също като кошмарите, които имах, безкрайно лутащи се в главата ми, докато най-накрая не приех реалността. Алекс го нямаше. Джули беше моя отговорност, а не нечия друга.
Не знам кое време беше, когато мама ми каза да се прибирам, да изпратя Мат и да поспя малко. Единственото, което помня, беше, че работехме на светлината на газена лампа и че нощта беше толкова ясна, че можехме да видим цялата луна на фона на пепеливото небе.
Затътрих се към нашата къща. Мракът и умората не ми позволяваха да вървя в права линия. Мат спеше и въобще не исках да го будя, но имахме нужда от всичката налична работна ръка. Брат ми не каза нищо, когато го разбутах. Само ми кимна и отиде да помага.
Надигнах одеялата от Джули, за да проверя дали има нужда от смяна, но беше суха. Надявах се да спи, но когато отвори очи, я попитах дали се нуждае от нещо.
— Не — отвърна тя. — Мат ми даде храна и вода. Ще ми се Алекс да е тук.
Погалих я по лицето.
— Алекс те обича — казах и аз. — Ние те обичаме, Джули. Всички ние те обичаме.