— Иска ми се да видя Лиза и Гейбриъл. И Чарли. Чарли винаги ме кара да се смея.
— Скоро ще го видиш — отвърнах аз. — Обещавам ти.
Джули започна да кашля и цялото ѝ тяло се разтресе.
Повдигнах я, за да бъде в по-изправено положение, и притиснах главата ѝ към гърдите си, докато кашлицата премине. На матрака имаше три възглавници, но я попитах дали желае още една. Тя каза „не“.
— Ти си като принцесата и граховото зърно — изрекох аз, като знаех какво следва, но исках да го забавя с още час, още минута. Надявах се Алекс да влети в помещението и Джули чудодейно да се излекува.
Вече цяла година се надявах на чудеса. Още един час, още една минута никога не бяха достатъчни.
— Каква е тази принцеса и това грахово зърно? — попита Джули.
— Те са от една приказка. В нея се разказва как може да се разбере дали една принцеса е истинска. Слагаш едно грахово зърно под двайсет дюшека и двайсет завивки и ако тя успее да го усети, значи, е такава.
— Какво разхищаване на граха — каза Джули.
— Когато са писали приказката, не са знаели, че ще настъпят такива дни. Имали са достатъчно грах за пилеене.
Джули се закикоти.
— Майка ти разказвала ли ти е приказки? — попитах я аз. — Когато си била малка?
— Не — отвърна момичето. — Но обичаше ние да ѝ разказваме за светците. Учехме за тях в училище и след това ѝ го разказвахме у дома. Жана д’Арк ми беше любимка. Писах доклад за нея веднъж.
— Не знаех, че е светица. Предполагам, че не съм се замисляла, че е такава.
— Светица е — отвърна Джули. — Тя е покровителка на войниците.
— Значи, е покровителка и на брат ти Карлос — констатирах аз.
— Може би. Може би Морската пехота има друг покровител. Карлос казва, че е по-добре да си морски пехотинец, отколкото войник. Вероятно предпочита да има и различен покровител.
— Продължаваш да вярваш в тези неща — учудих се аз. — Двамата с Алекс продължавате да вярвате. Въпреки всичко, което се случи?
В слънчевата стая беше тъмно, само пламъкът от печката на дърва хвърляше някаква светлина, но дори така успях да видя изненаданото изражение на лицето на Джули.
— Разбира се — отвърна тя. — Ще видя Дева Мария, Madre de Dios, когато отида в Рая.
— Какво е Раят? — попитах аз. — Знаеш ли?
— Никой не гладува там — обясни Джули. — Не е студено, не си самотен. Можеш да видиш милиони звезди в небето през нощта, като в онази картина. Има и градини. Големи зеленчукови градини, в които има всичко. Домати, репички. Зелен фасул. Той ми е любим — зеленият фасул.
— Няма ли цветя? — попитах аз.
— Можеш да имаш цветя, ако ги желаеш — отвърна момичето. — Все пак е Раят.
Започна да кашля отново, лицето ѝ се изкриви, а тялото и се разтресе от спазми. Прегърнах я, успокоих я и я уверих, че съвсем скоро всичко ще е наред.
Двете разбрахме, че се беше подмокрила.
— Съжалявам — каза Джули. — Не исках.
— Не се тревожи за това — успокоих я аз. — Ще взема една кърпа, ще те почистя и ще те преоблека.
Момичето започна да плаче.
— Не ме оставяй. Моля те. Накарах Алекс да ми обещае, че няма да ме остави да умра сама.
Мисля, че каза това. Но може да е казала, че Алекс ѝ е обещал никога да не я оставя сама. Не можех да съм сигурна.
— Няма да ме има само за минутка — обясних ѝ аз. — Защо не изречеш някоя молитва, докато ме чакаш? Алекс би искал да сториш именно това.
Оставих я да се моли на испански. Отидох горе до моята стая, взех чисти дрехи, след което взех една кърпа и една хавлия от банята.
Не трябва да стоим горе по-дълго от необходимото. Покривът може да се срути всеки момент. Въпреки това останах още минута, още секунда и се замолих за онова чудо, което знаех, че никога няма да се случи.
Когато слизах обратно, се спрях в кухнята и намокрих кърпата, след което налях на Джули чаша вода. Може да съм мислила и за Алекс. Не съм сигурна. Помня само че отворих плика, извадих две от хапчетата и така се разтреперих, че разлях част от водата в чашата.
Джули беше мълчалива, когато се върнах. Свалих панталона и бельото ѝ, почистих я, след което я подсуших и ѝ облякох чистите дрехи. Повдигнах я нежно и изправих главата и гърба ѝ.
— Искам да изпиеш тези — казах ѝ аз и ѝ показах хапчетата. — Ще ти помогнат за кашлицата.
— Не мога да ги взема в ръка.
— Не, разбира се, че не можеш. Чакай малко. Ще ги сложа в една лъжица. — Поставих я нежно върху леглото, върнах се в кухнята и сложих приспивателните в една лъжица. След това отново я повдигнах с лявата си ръка, поставих главата ѝ в свивката си, а с дясната си ръка ѝ подадох хапчетата. Когато се уверих, че са в устата ѝ, доближих чашата с вода до устните ѝ и я наблюдавах, докато преглъщаше.