— Кажи една молитва и заспивай — наредих ѝ аз. — Мисли си за Рая, Джули, и сънищата ти ще бъдат хубави.
Мисля, че започна да се моли. Мисля, че каза „благодаря ти“. Мисля, че я чух да си мърмори „мами“ и „папи“. Знам, че я целунах по челото и ѝ казах, че никога вече няма да е гладна, уплашена или сама.
Помня една молитва, на която ме беше научила баба. Клекнах до Джули и поставих пръсти върху устните ѝ, за да разбере Бог, че молитвата ми е за нея, а не за мен.
Когато лягам си сега,
моля Господ да пази моята душа.
Ако преди да се събудя, аз умра,
моля Господ да вземе моята душа.
Не можех повече да отричам, че Джули е заспала, и измъкнах една от възглавниците изпод главата ѝ. Задържах я толкова дълго, колкото беше необходимо, за да се уверя, за нейно добро и за доброто на Алекс, че вече е поела към обятията на своята Света Майка.
Върнах възглавницата на мястото ѝ и нежно я целунах за сбогом.
Джули не се събуди.
Никога вече не се събуди.
12 юли
Сил ме събуди.
— Извинявай — каза тя. — В мазето отново има вода. Нямаме време за губене.
— Джули? — попитах аз.
— Почина, докато спеше. Ставай, Миранда, а аз ще отида да кажа на останалите.
Дневникът беше в ръцете ми. Бях заспала в слънчевата стая и така и не го бях върнала в килера.
Сил беше издърпала едно от одеялата върху главата на Джули. Преди два дни момичето караше колело с брат ми до града. Сега беше просто още една от мъртвите.
Отидох в стаята ми, оставих дневника в скривалището ми, след което отидох до някогашната къща на госпожа Несбит. Работехме, без да спираме, дори и за да донесем храна на Лиза.
Водата беше стигнала до нивото на кръста ѝ, когато Лиза и Гейбриъл прекосиха мазето, за да се качат на стълбите, където да очакват своето спасение. Луната беше изгряла по времето, когато татко отвори вратата. Лиза хукна навън, надалеч от къщата, от двете ѝ страни имаше купчини с отломки. Една от тях пропадна навътре, но тя и бебето вече бяха в безопасност.
Тогава татко ѝ каза за Джули и за Алекс. Предполагам, че Лиза се беше досетила, защото тя утешаваше баща ми, докато той плачеше.
19 .
13 юли
Тази нощ покривът пропадна в спалнята на мама. Всички спяхме в слънчевата стая, така че никой не беше наранен.
Мат беше изнесъл тялото на Джули и го беше поставил върху матрака на Джон в трапезарията, но това нямаше значение. Усещахме присъствието ѝ. Както и това на Чарли. Чувствах, че и госпожа Несбит е с нас, и много други хора, които обичах и изгубих.
Алекс се прибра.
Знаех, че ще го стори. Никога нямаше да остави Джули сама.
— Изгубих се — обясни той. — Не знам как се случи това. Не бях толкова далеч от тук, но вятърът ме захвърли и изгубих всякакво чувство за ориентация. Колко време ме нямаше?
Три дни, казахме му ние.
— Не знаех къде се намирам — продължи с обясненията Алекс. — Тази сутрин стигнах до могилата с мъртвите тела. Повечето от тях ги нямаше. Вятърът ги беше разпръснал в полето, на пътя. Въпреки това бяха останали достатъчно, за да се ориентирам и да намеря пътя за обратно.
Изправих се и отидох при него, за да му послужа като опора, след като чуеше онова, което татко имаше да му казва.
— Имаме лоши новини за теб, синко — започна баща ми. — Джули почина. Преди две нощи. Чарли умря един ден преди нея.
Усетих как тялото на Алекс се разтресе.
— Тя не беше сама — казах аз. — Дори за миг не я оставихме сама. Бях с нея, когато почина. Молеше се. Говорихме за майка ви, за светците и за Рая. Джули каза, че бил пълен със зеленчукови градини, с домати и зелен фасул.
В този миг Алекс рухна. Силата, с която разполагаше, с която беше преживял бурята, с която се беше борил през изминалата година, се стопи за един кратък миг. Той падна на пода и заплака така, както не бях виждала никого да плаче преди.
Клекнах до него, прегърнах го, целунах го, но болката му беше толкова голяма, че нямаше нищо, което можех да кажа или направя, за да я намаля. Когато изплака всичките си сълзи, го заведох в трапезарията, за да бъде със сестра си.
Минаха часове. Алекс още е там. Останалите от нас отидоха — на смени — да си вземат сбогом с Хортън, с госпожа Несбит и с Чарли. Винаги имаше човек при Алекс, който го държеше за ръката и се молеше с него. Джон остана най-дълго, но той имаше свои собствени молитви за изричане.