Аз стоях на прага на вратата, наблюдавах, слушах. Чух как татко разказа на Алекс какво се беше случило.
Не знам дали момчето го разбра. Все пак не беше там, когато Джули не можеше да се движи и нямаше никаква чувствителност. Опитвахме се да му опишем цвят, който никога не беше виждал.
Мама не се молеше, но клекна до Алекс и постави ръка върху треперещите му рамене.
— Ще се наложи да заминем на сутринта — каза тя. — Ще тръгнем на запад, всички заедно. Ще спрем, когато открием храна, хора, работа. Ако се наложи, ще се насочим на юг. Няма да е лесно да напуснем това място. За мен ще е по-трудно от всичко, което съм правила в живота си. За теб ще е още по-трудно, защото ще се наложи да оставиш Джули зад себе си. Но не можем да останем тук. Къщата се срутва върху главите ни. Всичко рухва, Алекс, но трябва да повярваш, че светът е все още на мястото си. Къщата я няма, вероятно и Хауъл го няма, но има свят, в който да живеем, свят, който се нуждае от нас. Ние сме семейство, Алекс. Ти си част от нас. Винаги ще бъдеш, точно както Джули беше, както Чарли и госпожа Несбит бяха.
Преди четири дни мама се страхуваше, че ако премине прага на нашата къща, целият ѝ свят ще се срути и всичко, което обича, ще бъде изгубено.
Сега мама е тази, която казва на всички ни, че трябва да заминем.
Алекс ще дойде с нас. Може и да не иска да го стори, но ще дойде, защото така му казах, а той ме обича. А и ще трябва да разкаже на Карлос какво се е случило. Карлос също загуби сестра.
Ще дойде момент, ден след този, може би седмица, когато Алекс ще ме попита за требника. Дали съм го намерила? Дали е в мен? Тези мисли постоянно се въртят в ума ми: как Алекс ме пита за требника, за плика, за пропуските, за хапчетата.
Мога да го излъжа. Мога да му кажа, че така и не съм ги намерила. Ще съградим живота си — живот без Джули — но някакъв живот, изграден върху семейството, любовта и лъжите.
Мога да кажа на Алекс част от истината. Мога да му подам плика и да го помоля да даде пропуските на Лиза, Гейбриъл и Джон. Те бяха хората, които Джули обичаше най-много след него и Карлос. Тя щеше да е щастлива да знае, че са в безопасност. Щеше да им предложи този дар, ако имаше възможност.
Алекс щеше да забележи на мига, че хапчетата са само четири.
„Взех две в нощта, когато Джули умря — можех да кажа. — Изгубих Чарли, Джули, дома си. Смятах, че съм изгубила и теб. Исках да заспя, но не можех, така че взех две от хапчетата.“
В началото щеше да ми повярва. Щеше да иска да ми повярва — може би нямаше да разбере в какво състояние е била Джули, и че моментът, от който най-много се страхуваше, когато смъртта беше за предпочитане пред живота, е бил настъпил.
Но аз познавам Алекс по начин, по който човек може да познава друг само ако го обича. Щеше да ме пита отново и отново за последните мигове на Джули. Как е изглеждала? Какво е казала? Помирила ли се е с Бога?
Евентуално щях да се изпусна някъде. Или щях да се изморя толкова много от въпросите му, че щях да му изкрещя истината в лицето. В гнева си щях да му разкажа всичко.
Или може би щях да му разкрия цялата истина и да се моля за прошката му, но дори той да ми простеше, аз нямаше да мога никога да си простя.
Разбира се, можеше и той никога да не ми прости. Не за това, че бях убила Джули. Той щеше да го стори сам. А за онова, че не бях вярвала, че ще се върне, че ще се изправи пред отговорностите си и пред собственото си проклятие.
Нямах намерение да му казвам нищо, докато Джон, Лиза и Гейбриъл не са в безопасност. Можех да се удържа дотогава. Щяхме да тръгнем като семейство, да прекосим Пенсилвания и да се насочим на юг към Тенеси. Щеше да ни отнеме месеци, но ние бяхме силни и имахме причина да живеем. Ако Алекс ме помолеше да се омъжа за него, преди да стигнем Маккинли, щях да му кажа „не“. Щях да му кажа, че е прекалено скоро след смъртта на Джули, че и двамата не сме готови, че ще се омъжа за него едва когато стигнем до Тексас и разкаже на Карлос какво се е случило.
Може би дотогава Алекс щеше да се досети какво всъщност се беше случило и да се почувства облекчен, когато му разкажа всичко. Може би любовта му към мен е достатъчно силна, за да ми прости, за да ме приеме. Ако ли не е и не може да ми прости, ще го оставя да търси утеха в своята Църква. Поне това мога да му дам.
Това е последният път, в който пиша в дневниците си. Няма да ги изгоря. Те са доказателство за историята ни, за историите на всички ни. Ако ги унищожа, все едно ще отрека съществуването на мама или Джон, или Мат, или Сил. Татко и Лиза. Гейбриъл. Госпожа Несбит. Чарли.