Но явно все още предвиждаха да проведат празненство по случай приключването на учебната година, при това на открито, под дъжда.
Странно звучеше това, да няма никакви годишни изпити, но аз и бездруго не се готвех за тях. Вече от няколко седмици дори домашни не ни даваха.
Но ми стана жално за децата, които щяха да пострадат и които щяха да се отърват от повтарянето на годината, ако можеха да подобрят само една по-лоша оценка. Сами беше сред тях. През цялата година едва изкарваше тройки по френски. Знаех, че напоследък зубреше упорито за годишния изпит, за да си коригира оценката. Вероятно го беше замислила още по средата на учебната година.
Но сега вече и на нея не й пукаше. Всъщност като изключим няколкото кандидати за престижните университети в Бръшляновата лига, съмнявам се дали на някого въобще му пукаше.
3 юни
Научих оценките си. Оказаха се по-добри, отколкото бях очаквала. Само дето тази по математика бе спаднала заради онези глупави тестове (или тестовете, на които се изявих като глупачка). Знаех си, че през уикенда ще трябва да поговоря с мама относно това, какво да предприема по въпроса.
Всичко, което ни поднесоха днес за обяд, се свеждаше до сандвич с фъстъчено масло и конфитюр. При това даваха само по един сандвич на човек.
Не ми се искаше да хленча, че съм гладна, защото, в сравнение с повечето от съучениците ми, вкъщи се храня горе-долу задоволително. Например днес за закуска имахме овесени ядки с мляко на прах. Е, на вкус не беше като истинското мляко, но все е нещо, и то благодарение на мама, която купи много кутии от това мляко в Деня на лудешкото пазаруване.
А за вечерята, дори и да ми беше втръснало от пицата или от консервираното пилешко, или от риба тон, не можех да се оплача, че не съм яла. Така че, ако обядът в училищния стол се ограничаваше единствено до сандвич с фъстъчено масло и конфитюр, за мен това още не означаваше, че е настъпил краят на света. Многo добре знаех, че трябваше да бъда благодарна, задето разполагахме с обилни хранителни запаси. На всеки от нас беше съвсем ясна причината да затворят училището толкова рано - защото не им достигаше храна за всички нас и не знаеха как да се справят с недостига.
Обядвах с Меган, Сами, Дейв, Брайън и Джена. Меган напоследък не се хранеше с нейната църковна група, което за мен бе приятна промяна в поведението ѝ. Неприятно обаче беше отсъствието на половината от отбора по плуване.
Наредихме се на опашката и си взехме сандвичите. Народът наоколо стенеше и охкаше и въобще никак не беше приятно. Отидохме до нашата маса и макар че трябваше да предъвкваме бавно, все едно че бе пълноценен обяд, доста набързо погълнахме филиите си. Само на три хапки, след което оставаха цели двайсет и пет минути време за убиване.
С изключение на Меган. Тя разкъса своята на две приблизително еднакви части и отхапа от едната изискано, като истинска лейди. Приключи с първата половина за по-дълго време, отколкото на нас ни отне изяждането на цял сандвич, след което попита дали някой иска останалото.
Всички (с изключение на мен) казаха: „Да“.
Огледа масата и подаде остатъка от сандвича си на Дейв. Нямах представа защо избра точно него, но той нищо не каза. Просто го изяде набързо, преди някой друг да има възможността да се добере до лакомството.
Не зная защо това ме разтревожи, но точно така стана.
4 юни
С майка ми обсъждахме оценките ми. По английски изкарах 95 точки, по история - 94, по френски - 90, по биология - 91, а по математика - 78.
- Бих могла да поискам отново да мина теста по математика - подех. - Ако този път се справя по-добре, ще мога поне да повиша средния си успех.
- Какъв е смисълът? - попита мама.
Толкова се зарадвах, че не побесня от яд, че само промърморих едно: „Добре“, и побързах да сменя темата. Но тази вечер се случи нещо, което ме порази. Намерих Мат и двамата седнахме навън под рожкова. Майка ми всъщност го нарича големия бурен, но е толкова красив, когато разцъфти. Листата на това дърво последни окапваха наесен, заради което много го обичах.
- Мат, да не би мама да мисли, че всички ще умрем? - запитах го.
Никога не я бях питала за това, защото много добре знаех, че ако можеше, щеше да ме излъже.
Брат ми задълго остана безмълвен, повече, отколкото ми се искаше. Това, което очаквах от него, беше нещо съвсем просто: да го обърне на смях и да каже: „Разбира се, че няма да умрем. Всичко ще бъде наред, като оправят проблемите с електричеството и измислят как да се подобри снабдяването с бензин, така че камионите да могат отново да доставят храни“.