Яйца. Истински, чудесни яйца. Докоснах едното само колкото да си припомня какво беше да допра пръсти до черупката на някое яйце.
Мама първо взе два картофа и една глава лук, наряза ги и ги пусна върху зехтина в тигана да се запържат. Дори само миризмата на пържени картофки с лук успя да ни изпълни с възторг. Докато се пържеха, поспорихме оживено за всичките възможни рецепти с яйца. При резултат четири на едно от гласуването избрахме менюто да бъде бъркани яйца. Останахме край печката, за да гледаме как мама извади малко от млякото на прах и разби яйцата в разтвореното във вода мляко. Разбира се, нямахме краве масло, но бяхме против олиото за готвене, затова тя просто изсипа сместа в един от тиганите, които не загарят.
Всички си взехме по равни порции от яйцата и картофите с лук. Не изпусках от очи мама, за да съм сигурна, че няма да се опита да ни измами. Разполагахме с по две супени лъжици от бърканите яйца, затова ги вкусвахме едва-едва, за да трае угощението по-дълго.
После Мат скочи от стола и ни съобщи, че и той имал изненада за нас - специално лакомство, което досега пазел за друг път, но тази вечер му се сторила подходяща за целта. Изтича до стаята си и като се върна, ни донесе блокче шоколад.
- Намерих го в чантата си, когато разопаковах багажа - обясни той. - Не зная откога е, но шоколадът не се разваля.
Ето така се сдобихме и с по късче шоколад за десерт. Почти бях забравила колко обичах сладко. Забравих, че има нещо в този живот, което може да го направи поне малко по-приятен.
След вечерята останахме около масата и запяхме. Никой от нас нямаше дарба за пеене, нито пък знаехме едни и същи песни, но публиката ни се състоеше само от Хортън, а той въобще не възрази. Пяхме повече от час, смяхме се, а госпожа Несбит ни разказа разни истории за мама, когато била малко момиче.
Почти можеше да се каже, че отново бяхме щастливи.
6 юни
Днес по обяд Меган направи същото изпълнение със сандвича с фъстъчено масло и конфитюр. Но този път даде половината от сандвича си на Сами.
Както го даваше, скоро щеше да стане най-популярното момиче в гимназията.
Изчаках я след часовете и я дръпнах настрани от нейните църковни приятели.
- Защо не си изяждаш целия обяд? - попитах я.
- Не съм гладна - отвърна ми тя.
Обичах приятелката си, а тя съвсем не беше дебела, но я бях виждала да изяжда двойни бургери и чипс към тях, заедно с млечен шейк. Огледах я внимателно и забелязах, че е отслабнала може би с пет килограма. Цялата работа се усложняваше от това, че всички бяхме отслабнали, затова не беше лесно да забележа, че е смъкнала няколко килограма. Беше нещо като онази работа с луната: ако не се заглеждах в нея, можех да преструвам, че още си е същата.
-Днес въобще яла ли си? - запитах я.
- Разбира се - побърза да ме успокои Меган. -Просто вече не се нуждая от толкова храна. Господ ме храни, а не храната.
- Тогава защо изяждаш първата половина от сандвича си? - поинтересувах се.
Не знам защо й зададох този въпрос - не беше много смислен, така че нямах основание да очаквам разумен отговор.
-Мислех, че хората няма да забележат, ако изям половината - промърмори тя.
-Те забелязват - обясних й. - Аз забелязвам.
-Остават ни още само два дни - припомни ми приятелката ми. - Следващата седмица никой няма да гледа дали ям, или не.
-Не е възможно в твоята църква да те учат да не се храниш - смотолевих.
Меган ме удостои с един от онези жалостиви погледи, от които винаги ме засърбяваше яко да я цапардосам.
-Преподобният Маршал не си позволява да ни съветва колко да ядем - поясни ми тя. - Той само ни учи как да чуваме гласа божи.
- Значи, Господ те учи да не ядеш? Така ли? - кипнах. - Повика те и ти рече: „Сподели сандвича си с фъстъчено масло и конфитюр с окаяните бедни нещастници!“.
- Започвам да си мисля, че именно ти си бедна нещастница - хладно процеди Меган.
- Аз пък започвам да се убеждавам, че си напълно побъркана - върнах й го.
Това всъщност отдавна си го мислех, но едва сега дръзнах да го изрека гласно.
- Защо? - удиви се тя и за миг наистина се разгневи, какъвто навик имаше още когато бяхме само на дванайсет.
Но после сведе глава, затвори очи и замърда устни. Вероятно за молитва.
- Какво? - попитах недочула.
- Моля се на Господ да ми прости - изрече. - И ако бях на твое място, Миранда, щях също да се моля за прошката му.
- Господ не може да иска да гладуваш до смърт -възразих й. - Как можеш да вярваш в Бог, който би могъл да поиска това от теб?