- Но Той нищо не ми е искал - отрече Меган. -Честно, Миранда, ти направи от мухата слон, и то заради половин сандвич.
- Обещай ми, че няма да спреш да се храниш - настоях.
Приятелката ми се усмихна, а аз си казах, че тъкмо това най-много ме плашеше.
- Ще се погрижа за препитанието си, ако Господ го пожелае от мен - заяви тя. - Знаеш ли, че има съвсем различни начини да се гладува. Някои са гладни за храна, а други за божията любов.
И тогава така ме изгледа, бедната Меган, че ми помогна да проумея в какво съм се забъркала.
- Утре да си изядеш сандвича - заповядах й. -Прости ми. Ако толкова настояваш да гладуваш, поне изчакай до събота, след което няма да съм длъжна да те гледам как се съсипваш.
- И сега не си длъжна да ме гледаш - отрони на сбогуване, преди да се отдалечи от мен и отново да се присъедини към своите църковни приятели.
7 юни
Снощи сънувах Беки. Тя се беше възнесла на небето, което изглеждаше ужасно, също като крайбрежието на Ню Джърси, или поне, както си го спомнях от летните ваканции преди няколко години, където приливите са невероятни, но Атлантикът е най-славният плувен басейн в света. Беки изглеждаше така, както преди да се разболее, със страхотните си дълги руси плитки. Когато бяхме по-малки, постоянно й завиждах за косата.
-Това ли е небето? - попитах я.
-Да, това е - отвърна ми тя.
Само че после затвори една гигантска врата и аз останах от едната страна, а тя и океанът - от другата.
- Пусни ме вътре - помолих й се. - Да не би Меган да ти е казала да не ме пускаш?
Беки се засмя. Отдавна не се бях замисляла за смеха й. Имаше навика да се кикоти през цялото време, с което ме разсмиваше. Случвало се е да се смеем по пет минути, без да имаме представа какво всъщност е толкова смешно.
- Не е по вина на Меган - обясни ми тя. - А по твоя вина.
- Ама в какво съм съгрешила? - удивих се.
Е, да, по-скоро го изхленчих. Дори и в съня си успях да съобразя, че можеше да го кажа много по-добре.
- Не можеш да влезеш в небесния рай, защото не си мъртва - каза Беки. - А не си достатъчно добра, за да си мъртва.
- Ще бъда. Обещавам - изговорих и тогава се събудих.
Цялата треперех, толкова силно ме бе смутил този сън. Не беше като кошмар, а просто... не зная. Не зная с какви думи да опиша как се почувствах, когато райските порти бяха заключени за мен. Така отчаяно ми се искаше да умра.
Училището беше пълна загуба на време. Имахме часове само по английски и история. Другите учители бяха изчезнали. В часовете по английски господин Клифърд ни четеше на глас къси разкази и поеми. Госпожа Хемиш се опитваше да ни представя събитията и историческа перспектива, но през половината от часа някой се разплакваше в класната стая. Още не бях стигнала дотам, че да ревна и аз, но бях на косъм от това. А като не бяхме в час, се скитахме около сградата на училището и си обменяхме слухове. Едно хлапе се похвали, че знаело, че веригата от ресторанти за бързо хранене „Деъри Куин“ още била в бизнеса, но нямало намерение да ни светне къде точно се намирало най-близкото тяхно заведение. Друго хлапе рече, че според това, което чуло, никога вече нямало да имаме електричество редовно, затова учените работели върху усъвършенстването на методите за пряко преобразуване на слънчевата светлина в електричество. И разбира се, сума хлапета вярваха, че луната ще се приближава все повече и повече към земята и че всички ще измрем някъде около Коледа. Сами, изглежда, беше напълно убедена в това.
Днес на обяд Меган раздели сандвича си на две, като даде едната половина на Сами, а другата на Майкъл.
Докато го правеше, ме погледна и ми намигна.
8 юни
Напоследък се старая да не се интересувам какво става. Или поне така се извинявам пред себе си, че не съм кой знае колко загрижена за онова, което се случва извън моето кътче в Пенсилвания. Кого го беше грижа за земетресенията в Индия или в Перу, или дори в Аляска?
Добре де, знам, че не е вярно. Зная кого го е грижа. Мат е загрижен, мама също, ако пък са пострадали и бейзболисти, Джони също щеше да е адски обезпокоен. Като познавам баща си, не се съмнявам, че и той ще е разтревожен. А също и госпожа Несбит.
Единствено аз не съм загрижена. Само аз претендирах, че Земята не се върти около мен, защото не искам това. Въобще не искам да зная дали има, или няма земетресение в щата Мисури. Нито пък искам да научавам дали Средният запад ще загине, нито какво се случва след всички приливи и цунамита. За нищо повече не желая да се страхувам.
Не започнах този дневник с намерението да се превърне в книга на смъртта.