- На тях им харесваше да живеят там долу, на юг -продължи той. - Умееха да си запълват времето и да се наслаждават на живота. Предполагаме, че всичко е станало бързо, още с първото цунами. Къщата им е точно на океанския бряг, тъй че навярно точно това се е случило.
- Родителите на майка ми са умрели отдавна - заговорих. - Още докато мама е била малко момиче. Отгледали я нейните баба и дядо, точно там, където сега живеем. Майката на баща ми е в Лac Вегас, но сме сигурни,че е добре.
- Опитвам се да не мисля за това - поде отново момчето. - Искам да кажа за това, което ще се случи. Но разбира се, че си мисля. И съм ужасно разгневен. Зная, че никой не е виновен, но правителството трябваше да направи нещо.
- Какво например? - заинтересувах се.
- Трябваше да предупреди хората - започна Дан. -Да ги евакуира от крайбрежията. Дори и да се беше оказала фалшива тревога. И да предприеме нещо за електричеството, за цените на бензина и за храната. Все някъде трябва да има запаси от храни, но не ни ги дават.
- Мисля, че не е много добре да си толкова гневен -отбелязах.
И двамата непрекъснато трепехме комарите, които не ни оставяха на мира. Внезапно се разсмяхме. Беше като истински балет да се пляскаме с ръце навсякъде по телата ни в такъв един невероятен синхрон. И точно тогава Дан реши да ми сподели най-удивителното от всичко, което имаше да ми казва.
- Ако още съществува този свят и има училище, ще бъдеш ли моя дама на абитуриентския бал догодина?
- Ще искам букетче за корсажа си - предупредих го. - И лимузина.
- От най-дългите, от нестандартните модели, които ги наричат „стреч“ - обеща бъдещият ми кавалер. - И орхидеи.
- Ти ще си в смокинг - уточних. - А аз в бална рокля.
- Ще бъдем кралят и кралицата на бала - размечта се Дан.
- Ще бъде чест за мен, Ваше Величество.
Момчето се наведе и целуна ръката ми. Лицата ни се допряха и се целунахме, истински се целунахме. Беше най-романтичният миг в моя живот. И още по-романтичен щеше да стане, ако някакъв недозрял изтърсак не се беше разкрещял:
- Ооо, целунаха се, уф!
Нaпpaво ми скапа настроението с думите си.
Дан ме изпрати до дома и пред задната врата отново се целунахме.
-Определих ти истинска среща - промълви той.
- Нали ще те видя преди това? - попитах го. - До абитуриентския бал остава цяла година.
Момчето се засмя и предложи:
Тогава да се срещнем утре на езерото. В десет, ако не вали.
- Ще бъда там - обещах му и се целунахме за довиждане.
Беше абсолютно вълшебен миг. И разбира се, беше провален от Джони.
Той отвори вратата, погледна към Дан и ми каза:
- Мама е адски напушена. По-добре поговори с нея.
Намерих я в слънчевата стая.
- Къде беше? - изкрещя тя.
- Навън — казах.
Един от отговорите, които винаги вършат работа: „навън“.
- Зная това. Къде навън? Какво прави?
- Плувах - обясних й. - В езерото Милър. Което възнамерявам да правя до края на лятото, така че не ми изнасяй повече лекции за комарите, разбрахме ли се? - Не мисля, че друг път съм я виждала толкова бясна. За миг си помислих, че ще ме удари, което никога досега не бе правила. Аз обаче не съм пълна идиотка, така че се извиних. - Съжалявам - промълвих. - В какво точно съм сбъркала?
- Тръгнала си от тук, без да ме предупредиш. Без да ми кажеш къде отиваш и колко време ще отсъстваш -отвърна тя.
- Не знаех, че съм длъжна - заоправдавах се. -Нали от години излизам, без да ти се обаждам.
- Сега не е нормално време - възрази майка ми, но забелязах, че малко се бе поуспокоила. - Мисля, че си достатъчно пораснала, за да разбираш това.
- Аз пък мисля, че съм достатъчно пораснала, за да излизам денем, без да се стига до някаква криза -поправих я.
- Възрастта няма нищо общо с това. Как ще се почувстваш, ако, като се огледаш, не ме намериш и нямаш никаква представа къде съм отишла или защо, или кога ще се върна? Помисли, Миранда. Как ще се почувстваш?
Замислих се и стомахът ме присви.
- Ще бъда ужасена - признах.
Мама леко се усмихна.
- Добре - кимна ми тя. - Мразя да си мисля, че не ти липсвам.
- Съжалявам, мамо — опитах се да успокоя. — Истината е, че бях много изплашена да не ми забраниш да отида да плувам. А толкова много ми се искаше. Затова се измъкнах, без да ти се обадя. Сега наистина съжалявам.
- Защо да не ти позволя? - попита тя.
- Заради комарите. Заради вируса на западнонилската треска и маларията, и заради всичко останало.
- О, да - въздъхна мама. - Вярно.
Поех дълбоко дъх и зачаках да ми заяви, че никога повече няма да ме пусне да излизам от къщи. Но не каза нищо.