Не е мой избор, не би бил мой избор, и се страхувам, че в Божиите очи не съм свободна да се омъжа за него. Но тъй като сме женени, не мога да кажа нищичко против него. Една благочестива съпруга е покорна. Той е поставен над мен, както Адам е бил поставен над Ева. Ще трябва да му се покорявам, каквото и да мисля за преценката му.
Първата ни брачна нощ е толкова смущаваща и болезнена, колкото съм очаквала. Дори не мисля, че щеше да е кой знае колко по-добре, ако се бях омъжила за Едуард Сиймор, макар че той може би щеше да е по-уверен от Гилдфорд и навярно нямаше да ме накара да се почувствам като чак такава глупачка, задето не знам какво трябва да се прави. Трудното е, че никоя от моите книги не ми казва нищо за любовта, освен в най-отвлечен смисъл. В никоя от моите книги не се казва нищо за болката, освен за болката на греха. Никоя от тях не ме предупреждава, че най-лошото от всичко е мъчителното преживяване един напълно непознат мъж да се мъчи да направи нещо с мен — което никой от двама ни не знае точно как да се направи, а когато всичко се обърква, да обвинява мен. Дори не знаех, че нещо не е както трябва, освен че първо болеше, а после беше отвратително. Той не е подтикван от страст или обич, нито пък аз. Изчаквам, докато заспива, а после ставам и се моля за сили да понеса това, както трябва да понасям всичко друго в тази долина на плача, на мястото, което Той ми е определил.
Най-сетне гостите се сбогуват, Катрин отива в новия си семеен дом в замъка Бейнардс, за да настани бледия си, болен съпруг отново в постелята му и да се грижи за него като майка, тъй като собствената му майка е мъртва. Баща ми и майка ми се прибират у дома в Съфолк Плейс с малката Мери; но аз съм оставена в чужда къща, докато слугите разчистват бъркотията от двудневно празненство, със свекърва, заключена в стаята си, и жених, навъсен и мълчалив сега, когато нея я няма, за да му нарежда какво да казва или да върши.
На сутринта ми позволяват да отида у дома, при семейството си, но само в Съфолк Плейс. Копнея за летните поля на Брадгейт, но трябва да остана в Лондон.
— Почитаемата ми майка казва, че можеш да си отидеш у дома, ако искаш — казва грубо младият ми съпруг. — Но казва, че трябва да вечерям с теб другиден и да прекарам нощта в къщата ви.
— Всичките ми книги са там — казвам, опитвайки се да се оправдая. — Трябва да се прибера у дома да уча.
— Почитаемата ми майка казва, че можеш.
Не го питам дали очакват да се върна скоро. Мисля си, че е по-добре да не знам. Навярно ще успея да проточа едно гостуване в лондонската ни къща до лятото, а после, ако кралят тръгне на лятно пътуване, Джон Дъдли и синовете му може да присъстват без съпругите си, а аз може да успея да отида в Брадгейт. Мисълта, че бих успяла да отида там, да яздя в гората и да видя как прибират реколтата, да се разхождам под ягодова луна и да излизам с лодка по езерото, е единственото нещо, което ме поддържа спокойна през първите дни на брака ми. Това и книгите ми, разбира се. Винаги мога да отворя книга и да се скрия в онзи вътрешен, съкровен свят.
Представата, че бих искала да отида в Брадгейт, че бих потърсила при майка си убежище от един дом, по-негостоприемен дори от нейния, ме кара да проумея за пръв път това, което Бог казал на Ева: „Ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе“.5 Наистина, скръбно е да бъдеш жена, а Ева ни показва, че да си съпруга е още по-лошо.
Лейди Дъдли и майка ми са се споразумели, че мога да живея при родителите си в Съфолк Плейс, стига да посещавам семейство Дъдли редовно и да вечерям често с тях. Така прекарвам първите седмици от брака си. Но лейди Дъдли нарушава тази уговорка, като влиза в личните ни покои преди вечеря, докато Гилдфорд и аз седим в неловко мълчание, и казва:
— Сега трябва да изпратите да донесат дрехите и всичките ви вещи, Джейн. Трябва да останете тази вечер и след това. Вече ще живеете тук.
Изправям се и ѝ правя реверанс.
— Мислех, че ще си отида у дома — казвам. — Майка ми ме очаква у дома тази вечер.
Тя поклаща глава.
— Всичко ще се промени. Негова светлост ми писа, че трябва да бъдете тук. Трябва да останете тук, с нас. Трябва да бъдем готови.
Гилдфорд, изправил се на крака още щом зърва майка си, коленичи пред нея и тя полага длан за благословия върху къдравата му глава.
— Трябва да бъдем готови? Той е по-зле? — пита той възбудено.
Премествам поглед от жената към коленичилия ѝ син.