След седмица лейди Хотри получава писмо от съпруга си и ми го донася в малката ми стая. Потропва на вратата и влиза, когато се обаждам:
— Влезте!
— Съпругът ми изпрати писмо от Лондон, за да ми съобщи как напредват — казва тя и прави много нисък реверанс. — Помислих си, че ще искате да научите новините.
— Да, искам — казвам. — Моля, седнете.
Тя се настанява на едно столче край огнището, а аз оставам в стола си за хранене, така че главите ни да бъдат на една височина. Тя разгъва писмото и го преглежда.
— Той пише, че Камарата на общините се е обединила с Камарата на лордовете, за да изложат настояването си пред кралицата и че е имало гневни сцени — казва тя. — И двете Камари категорично настояват лейди Катрин да бъде посочена за наследница на кралицата. Тайният съвет е съгласен с парламента. Кралицата е имала спор с херцога на Норфолк, с Робърт Дъдли и с графа на Пемброук.
Слушам внимателно. Това са главните съветници на кралицата: графът на Пемброук беше някогашният свекър на Катрин. Никога не бих помислила, че ще рискува да възрази на кралицата относно Катрин. Няма вероятност някой от тези мъже да спечели нещо от признаването на Катрин. Елизабет трябва да разбере, че правят това за доброто на страната. Нито пък някой от тях би възразил на кралицата, освен ако не са сигурни в успеха си.
— Сега им е забранила да идват в залата ѝ за аудиенции — чете лейди Хотри. Вдига поглед към мен. — Това е необичайно, нали?
— Да — казвам кратко.
— Повикала е трийсет мъже от Камарата на общините и не позволява на говорителя да дойде при нея — чете лейди Хотри. — Съпругът ми пише, че им крещяла.
Обръщам глава, за да прикрия една усмивка. Предполагам, че провинциалните членове на парламента са били ужасени от гнева на кралицата, която е можела да ги арестува без предупреждение и да ги задържи без съдебен процес. Но те не са показали слабост. Настояли са на правото си да я съветват, и съветът им е бил, че тя трябва да се омъжи и да роди наследник, и да посочи такъв отсега.
Лейди Хотри взема последния лист:
— Той се прибира у дома — казва. — Пише, че работата му е приключена. Пише, че са постигнали победа.
— Тя е посочила Катрин? — прошепвам невярващо. Това е единственият изход, който остава на Елизабет, ако Камарите са се изправили, сплотени, срещу нея. — Посочила я е?
Лейди Хотри сгъва писмото и ми го подава:
— Вижте сама. Заявила го е под клетва. Отпуснали са ѝ средствата, а тя е обещала, че ще посочи наследницата си.
Поглежда ме и казва:
— Убедили са я да се съгласи. Мислехте ли, че ще успеят?
Надавам треперлив смях.
— Не смеех да се надявам: можех само да се моля за това. Те са проявили кураж, а тя е била убедена най-сетне да направи каквото трябва.
Лейди Хотри поклаща замислено глава.
— Тя е необикновена жена, а и не е длъжна да отговаря пред никого.
— Отговаря пред Бог — казвам овладяно. — А Той ще ѝ поиска сметка за Катрин и за нейните момчета, Теди и Томас, за съпруга на Катрин, Нед, дори за Маргарет Дъглас и нейното момче Чарлс, и за мен и Томас Кийс. Бог, който ни обеща, че и едно врабче не пада на земята без Неговата воля, ще попита кралицата на Англия къде са братовчедките ѝ.
Чекърс
Бъкингамшир, зимата на 1566 г.
Кралица Мери Шотландска е припаднала и е смъртно болна в своето обхванато от смут кралство след заболяване на далака. В безсъзнание е от часове: топлят студеното ѝ тяло. Бог знае какво ще стане. Нейният син и наследник все още е малко бебе — ако тя умре, няма да има кой да го защити. Казват, че последните ѝ думи били молба към Елизабет да бъде негова закрилница.
Това е все едно да помоли кукувица да пази яйцата, лежащи до нея в гнездото. Все едно да помоли кукумявка да закриля мишка. Все пак виждам колко умел е този ход: дори на смъртното си ложе Мери надхитрява Елизабет, подмамва я, като ѝ предлага за стръв момче с кралско потекло. Ако Елизабет се съгласи да бъде закрилница на престолонаследника на Шотландия, признава родствената връзка. Елизабет, жадуваща за влияние в Шотландия, все още разкъсвана между обичта и омразата към своята по-красива, по-млада съперница-кралица, не може да устои. Получавам кратка неподписана бележа с почерк, който не разпознавам, и заключавам, че е от Уилям Сесил.