Поколебавам се, пренебрегвайки грубостта и болката в гласа му.
— Но как ще разберем какво да правим?
— Някой ще ни съобщи — казва той. — Когато им потрябваме, ще ни повикат. Мъртвата муха и пъстървата, заедно.
За пръв път го възприемам като млад мъж, още ненавършил двайсет години, който е длъжен да се подчинява на семейството си, както аз съм длъжна да се подчинявам на моето. За пръв път го виждам да се безпокои, питайки се какво ни готвят. За пръв път си мисля: ние сме в едно и също положение, заедно. Ще имаме общо бъдеще, ще съзреем заедно, заедно трябва да се изправим пред онова, което ще се случи, каквото и да е то. Отправям му лека, свенлива усмивка.
— Просто трябва да чакаме?
Изненадващо, той докосва пръстите ми със своите, сякаш споделя чувството ми, че съм затворена в клетка, като мечката в Брадгейт, в очакване кучетата да дойдат.
— Трябва да чакаме — съгласява се.
Мери Сидни, по-голямата сестра на Гилдфорд, е тази, която идва един следобед, загърната в наметало и с нахлупена качулка, като героиня в някоя от поемите, които обича толкова много, с блеснали от вълнение тъмносини очи, с треперещо слабо тяло.
— Трябва да дойдете! — казва тя: шепне, въпреки че сме сами в личния ми кабинет, ако не се броят дамите ми, седнали в прозоречната ниша, за да може последната светлина на залязващото слънце да пада върху книгите, които четат.
— Баща ви ли ви изпрати да ме повикате?
— Да! — възкликва тя възбудено. — Трябва да дойдете незабавно.
— Не съм добре — казвам ѝ. — Постоянно ми прилошава, сякаш ме тровят.
— Разбира се, че не ви тровят. Трябва да дойдете сега.
Поколебавам се.
— Вещите ми, книгите ми…
— Хайде, само за едно посещение. Няма да ви трябва нищо. Елате сега.
— Както съм? Без нищо?
— Да! Да!
Дамите ми донасят пелерината и шапката ми. Няма време да си сменям роклята. Вземам една кожа, с която да се загърна в баржата, защото над потъмняващата вода духа студен вятър.
— Хайде! — възкликва Мери Сидни. — Побързайте.
Баржата на Дъдли ни чака, но херцогските вимпели и щандартът са сгънати и завързани. Качваме се на борда без нито дума и гребците отблъсват безмълвно баржата от кея и започват да гребат, бързо и гладко. Веднага си помислям, че са сбъркали и се движим в грешна посока — нагоре срещу течението, на запад, отдалечаваме се от града. Не разбирам. Ако горкият ми братовчед е по-зле, би трябвало да отиваме при него в двореца Гринич, надолу по реката. Но нахлуващият прилив е с нас и лодката се изстрелва като пружина напред с всеки плясък на веслата във водата, така че Мери и аз, седнали една до друга на седалката под навеса, се полюляваме напред-назад при всяко движение. Допирам ръка до корема си, където усещам спазъм на страх, или гадене, или и двете.
— Къде отиваме? — питам.
— Сион Хаус — казва тя.
Ахвам леко. Сион Хаус е мястото, където държаха Катрин Хауард, преди да бъде отведена в Тауър и обезглавена.
— Сега това е къщата на баща ми — казва Мери нетърпеливо, сякаш се досеща, че се страхувам. — Той просто иска да се срещне с нас там.
— За какво?
Тя поклаща глава.
— Не знам — обляга се назад, пъхва скръстените си ръце под наметката и се взира над главите на усърдните гребци, над потъмняващата река, докато гористите брегове и полята се плъзгат покрай нас. Минаваме покрай заливани от водата ливади, където чаплите се издигат с бавно пляскане на криле от потъналата във влага земя и се скриват във високите дървета; минаваме покрай мокро пасище, където джапащите в калта говеда ни поглеждат укорително, сякаш ние, а не собствените им тежки копита, сме виновни, че сме размътили мръсната им вода за пиене. Минаваме покрай земи, обрасли с гъста гора, където дърветата се огъват и се свеждат към собствените си отражения, и единственото, което виждам, е клон, срещащ се с отразен клон, и зелени листа, свеждащи се към по-зелени водорасли. Последният отблясък на слънцето помръква, Мери оправя кожената наметка около раменете ми, а зад нас изгрява тънка, намаляваща луна, която хвърля по гладките като стъкло води бледа жълтеникава светлина като блуждаещ огън, примамващ ни нататък към гибелта ни.
— Наистина ли не знаеш защо са ме повикали? — питам Мери много тихо, сякаш притъмняващото небе не трябва да чуе.
Тя поклаща глава, като че ли също не смее да наруши мълчанието, а една кукумявка надава своя вопъл и после я виждам, светла като призрак, с разперени рошави криле, докато прелита с лъкатушене от едно дърво до друго, а после чуваме отново скръбния ѝ зов. Чак след часове Мери възкликва: „Ето!“, и виждам светлините. Това е Сион Хаус.