— Среши ми косата — нареждам ѝ. — Дай ми най-хубавата ми шапчица. Сър Уилям ще почука на вратата всеки момент. Отвори му. Идва да ми съобщи, че ще бъдем освободени.
Тя разтваря раклата и изважда шапчицата ми и аз стоя с блъскащо в гърдите ми сърце, докато тя прикрепва с фиби русата ми коса, а после наглася шапчицата ми отгоре. Свалям венчалната халка от пръста си, целувам я, окачвам я на верижка и ѝ казвам да я закопчае на врата ми. Тя пристяга връзките на ръкавите и полите на роклята ми, аз разпервам широко ръце като малка кукла, за да може да намести корсажа, и точно когато казва: „Съвършено, ваша светлост“, на вратата се почуква и аз срещам погледа ѝ, усмихвам се и казвам: „Най-сетне. Хвала на Бога. Най-сетне.“
Сядам на стола си и тя отваря вратата ми, прави реверанс на сър Уилям и отстъпва назад, за да го пропусне да влезе. Той влиза в стаята и се покланя ниско. Зад него виждам капитана, който е довел хората си до входната врата, с шапка в ръка: покланя се, когато ме вижда, а аз накланям глава.
— Лейди Мери — сър Уилям се покланя. — Има внезапна промяна.
Не мога да сдържа усмивката си.
— Чух конете — казвам.
— Дошли са да ви отведат от нас — казва сър Уилям, смутен. — Без предизвестие, разбира се. Но ще ни е мъчно да се разделим с вас, ваша светлост.
Промъквам се до ръба на стола и се смъквам на крака. Поднасям му ръката си и той пада на едно коляно, за да я целуне.
— Бог да ви благослови — казва дрезгаво. — Хвала на Бога, че сте свободна.
— Вие сте любезен домакин — казвам. — Но, разбира се, се радвам да си тръгна.
— Трябва да си приготвите нещата и да тръгнете сутринта — казва той. — Надявам се, че това ще е удобно.
Готова съм да изляза оттук и да оставя старото легло, стола, малката маса и пъхнатото под нея столче. Готова съм да оставя дрехите си и да изляза боса, по долна риза, ако мога да стигна до Брадгейт тази вечер.
— Прекрасно — казвам.
Началникът на стражите зад сър Уилям се покланя и казва:
— Ще тръгнем след закуска, ваша светлост. В седем часа, ако ви е удобно?
Накланям глава.
— Прекрасно — казвам отново.
Сър Уилям се поколебава:
— Не питате къде отивате?
Усмихвам се леко. Мислила съм само за свободата си. Толкова отдавна мечтая да се махна оттук, че не съм помислила къде ще отида. Мислила съм само, че ще изляза на кон през този каменен вход и че мога да отида навсякъде. Ще трябва да отида в Лондон и да посетя съпруга си, Томас, ако още е затворен. Ако са го освободили, ще отида където е той — Кент, предполагам. Не ме интересува. Искам единствено свободата си. Искам да съм на път, почти не ме е грижа накъде води пътят.
— Разбира се. Трябваше да попитам. Къде отивам?
— При доведената ви баба, херцогинята на Съфолк — казва той. — В къщата ѝ в Лондон. Ще ви придружа.
За мен това е без значение. Искам да отида в Лондон, за да уредя освобождаването на Томас, а почитаемата ми баба Катрин е една от последните ми живи роднини. Винаги съм я харесвала, а тя е жена с богат светски опит — фаворитка на крал, чието благоволение бе смъртоносно. Напълно подходящо е да отида при нея, а когато сестра ми бъде освободена, най-добре е и тя да дойде при нас.
— А сестра ми?
— Не знам какво е решено за нейна светлост — казва сър Уилям. — Но можем да се надяваме.
Забелязвам, че вече можем открито да се надяваме. Забелязвам, че той се надява. Ще отида при доведената си баба. Ще освободя съпруга си. Без съмнение ще видя Робърт Дъдли или брат му Амброуз, тъй като сега те проявяват интерес към свободата ни. Ще се видя с Уилям Сесил, ще посетя Катрин и малкия си племенник и ще спечеля свобода за тях. Най-сетне Елизабет се е вразумила и е разбрала, че не може да подкрепи Мери, кралицата на шотландците, пренебрегвайки сестра ми и мен. Може да има само една наследница на Елизабет и това е сестра ми Катрин. Отново ще заемем местата си в света. Ще бъдем свободни, ще бъдем отново заедно. Може даже да бъдем щастливи. Защо не? Катрин и аз винаги сме имали жизнерадостен темперамент. Отново ще бъдем свободни да сме щастливи.
По пътя от Чекърс към Лондон
Лятото на 1567 г.
Потегляме в седефената светлина на английската лятна утрин, най-хубавото време от деня на най-хубавия сезон в Англия. Слънцето е изгряло зад редица бледи облаци, които лежат като кремави панделки по Чилтърнските възвишения, и ние яздим на изток, в златната светлина на стария римски път, прав като меч — Ейкман Стрийт.
Яздим в малка процесия: авангардът, после малка пролука, за да не яздя в прахта, вдигана от конете им, после аз и сър Уилям и началникът на стражата, а зад нас — останалите мъже. След два часа спираме да напоим конете и да се нахраним, и сър Уилям ме пита дали съм уморена.