Вдигам качулката си, без да възразявам, и си помислям, че кралицата сигурно е останала с твърде малко доброжелатели, щом такава незначителна родственица като мен може да бъде приета като опасност, ако я видят на пътя.
— Къде е сестра ви? Къде са лейди Катрин и хубавите ѝ момчета? — изкрещява някой, докато яздим към входа в източната част на града.
— Къде са малките принцове? — провиква се някой и аз виждам как началникът на стражата прави гримаса. — Къде са момчетата Сиймор?
Дръпвам качулката си още по-напред и доближавам коня си до него.
— И аз задавам същия въпрос — казвам сухо на сър Уилям.
— Това е въпрос, който аз не смея да задам — казва ми той.
Абатството на миноритките
Лондон, лятото на 1567 г.
Пристигаме с тропот до къщата на доведената ми баба, някогашното абатство на миноритките. Всъщност някога това беше нашата къща. Спомням си как баща ми ми каза, че ни била подарък от младия крал Едуард, и си спомням как се отдръпнах смутено от масивната врата от тъмно дърво и отекващите каменни галерии на някогашния манастир. Разбира се, изгубихме я, когато Джейн беше убита — когато изгубихме всичко.
Доведената ми баба, Катрин, ведра и красива жена на близо петдесет години, излиза от залата, облечена в пътното си наметало. Сепва се, когато ни вижда върху потните ни коне пред вратата ѝ в Лондон.
— Мери! Скъпа! Мислех, че идваш другия месец! Казаха ми, че ще пристигнеш другия месец — тя повиква с жест един от своите облечени в ливрея коняри и казва. — Помогни на лейди Мери да слезе от коня си, Томас.
Мъжът ми помага да сляза, а после почитаемата ми баба коленичи, за да ме целуне топло.
— Толкова се радвам, че си освободена и поверена на грижите ми — казва тя. — Добре дошла, дете. Изглеждаш много бледа. Не е изненадващо.
Вдига поглед към сър Уилям.
— Как стана така? Казаха ми, че ще я доведете при мен, преди да е изтекъл месецът. Сега заминавам, за да отида в Гринич.
Сър Уилям се смъква тежко от седлото и се покланя:
— Стражата дойде да я отведе неочаквано онзи ден — казва. — Заповеди. Но през изминалата година нейна светлост вече отчаяно копнееше да бъде свободна — продължава той. — Щеше да е жестоко да я задържим дори ден повече. Честно казано, не мисля, че щях да успея да я задържа дори ден повече. Бог е свидетел, че тя си заслужи свободата.
По лицето на доведената ми баба преминава сянка. Тя се обръща към мен:
— Но нали знаеш, че не си освободена?
— Какво?
Тя се обръща към сър Уилям и казва:
— Не е свободна. Поверена е на грижите ми. Оставена е под моя опека.
Сър Уилям изругава и се обръща към коня си, за да сподави ругатнята си. Обръща се обратно към нас, поруменял и пламнал от гняв, а в очите му има сълзи.
— Не е освободена? — повтаря. — По чии заповеди се върши това… — преглъща думите, които може да се тълкуват като измяна. — Мислех, че трябва да дойде при вас като при своя баба, а после да отиде където пожелае. Мислех, че ще я приемете и ще я отведете обратно в двора.
— Влезте — казва почитаемата ми баба, давайки си сметка за чакащите слуги и за хората, шляещи се по улицата. Въвежда ни в голямата зала във вътрешността на къщата, а после се отправя настрана, към стаичката на портиера, за да се усамотим. Там има маса и стол и поставка за писане на съобщения и сметки. Облягам се на масата, обзета от внезапно изтощение.
— Скъпа моя, седни — казва ми тя мило. — Сър Уилям. Ще изпиете ли чаша ейл? Или вино?
Непоносимо ми е да седя. Имам чувството, че ако седна, ще затръшнат вратата и няма да ме пуснат да изляза повече. Стоя неловко, с гръб, схванат от двудневната езда, изпълнена с мъчително чувство на ужас.
— Не съм ли свободна? — едва успявам да говоря, усещам устните си подути и вцепенени, сякаш някой ме е зашлевил силно през лицето. — Мислех, че съм свободна.
Тя поклаща глава.
— Под моя опека си, както горкият ти малък племенник е под опеката на баба си в Хануърт. Но кралицата не те освобождава. Трябваше да обещая да те държа затворена.
— Не мога — изтръгват се думите от мен. Чувствам как сълзите идват и надавам разтърсващо ридание. — Почитаема бабо, не мога да бъда държана затворена. Трябва да мога да излизам навън. Не мога да понеса да бъда държана в малка стая като кукла в кутия. Не мога да го понеса, почитаема бабо. Ще умра. Кълна се, че ще умра, ако не мога да излизам на езда, да излизам навън и да се разхождам свободно.
Тя кимва, с бледо лице. Хвърля поглед към сър Уилям и пита:
— Много строго ли я държахте?
Той гневно свива рамене:
— Какво можех да направя? Беше ми наредено да ѝ позволявам да се разхожда в градината само колкото бе наложително заради здравето ѝ. Но я оставях да излиза навън по цял ден, всеки ден, доколкото можех. Наредиха да разполага с една стая, малка стая, и една прислужница, без никакви съобщения, посещения или приятели. Дори не биваше да говори със слугите ми. Аз самият не биваше да разговарям с нея.