Почитаемата ми баба се обръща към мен:
— Не плачи, Мери — казва тя твърдо. — Ще направим каквото можем. И поне си поверена на мен и можеш да живееш с мен и децата ми: Сюзън и Перегрин. И можем да говорим свободно и да учим, да пишем и да мислим.
— Трябва да бъда свободна — прошепвам. — Трябва да бъда свободна.
Доведената ми баба поглежда към сър Уилям.
— Тъкмо тръгвах за Гринич — повтаря тя. — Лейди Мери може да дойде с мен. Идват ли след вас каруци с вещите ѝ? Или ще изпратите всичко направо в Гринич?
— Тя няма почти нищо — казва сър Уилям отривисто. — Дойде при мен почти без нищо. Няколко гоблена, една-две възглавници.
Доведената ми баба възприема чутото, местейки поглед от сър Уилям към мен:
— Но в такъв случай къде са нещата ѝ? Къде е наследството ѝ? Майка ѝ беше принцеса по кръв, имаше голяма къща, пълна със съкровища. Това семейство е богато. Притежаваха къщи и земи, изключителни права и привилегии. Къде са роклите и накитите ѝ от двора?
Сър Уилям поклаща глава:
— Знам само, че тя дойде при мен като беднячка, и не изпратиха нищо след нея. Ще ви предам всичко, което ѝ принадлежи. Много съжалявам, че то не е повече, милейди — кимва ми. — Ще ви дам всичко необходимо от Чекърс — предлага. — Само поискайте.
— Не искам нищо — поклащам глава. — Не искам нищо освен свободата си. Мислех, че съм свободна.
— Ще хапнеш нещо и после ще слезем надолу по реката до Гринич — заявява почитаемата ми баба. — А после ще се погрижим и за покоите, мебелите и дрехите ти. Нейно величество ще осигури каквото липсва, а аз лично ще говоря с Уилям Сесил да се погрижи за теб и да те освободи. Не се страхувай. Ще бъдеш свободна, скъпа, кълна се: ти и сестра ти, а също и нейните момчета.
Поглеждам я: тази жена, превърната в изгнаница и преследвана заради вярата си, тази жена, която се е омъжила за човек с по-долно от нейното потекло, за да може да обича свободно и да живее свободно.
— Моля ви, помогнете ни, почитаема бабо — казвам тихо. — Готова съм да обещая на кралицата всичко, ако се съгласи да ме освободи. Мен и Катрин, моята клета сестра.
Да стъпя на борда на баржата на семейство Съфолк е все едно да пристъпя обратно в миналото, когато плавах с придворните надолу по реката към Гринич или гледах зелените ливади, нижещи се покрай нас, докато плавахме нагоре по реката към Ричмънд. Денят е горещ и над вонящия град е надвиснала тежка мараня, но е приятно да бъда в центъра на течението, под копринения сенник, пърхащ в прохладния ветрец, който вее срещу течението откъм морето. Чайките крякат над главите ни, а всички камбани на Лондон отмерват със звън часа, сякаш честват свободата ми. Духът ми се повдига, когато преминаваме покрай познатите каменни стени на Тауър и зейналия, разположен откъм водата вход на подвижната решетка при шлюза. Поне не навлизам оттам към затворническите килии. Намирам се под опеката на доведената си баба, но пътувам в баржата ѝ към кралски дворец, а слънчевата светлина топли лицето ми и вятърът с мирис на сол вее в косата ми, и виждам нещо повече от квадратно късче небе.
Когато наближаваме Гринич, реката се разширява, а после виждам любимия дворец на Тюдорите — нашия любим дворец — като бряг на мечтите, сякаш се носи по водата: кеят изглежда златист в светлината на слънцето, големите порти стоят отворени. Изглежда толкова красив и приветлив, та не мога да повярвам, че това изобщо ще прилича на затворничество — не и в тази прекрасна къща с врати, широко разтворени към пищните градини, ливади и овощни насаждения.
Елизабет не е тук. Тя е на лятно пътуване в замъка Фарнам в Гилдфорд, и тук има само няколко слуги, заети с непосилната задача да освежат и ароматизират стаите, да разчистят прашните стари тръстики и да посипят свежи зелени листа и билки във всички общи помещения. Слугите на почитаемата ми баба я очакват и се строяват пред покоите ѝ в двореца и ми се покланят, когато влизам заедно с нея. Почти съм забравила колко много слуги са нужни за обслужването само на едни покои, на една взискателна жена. Толкова съм свикнала с тясната си стая и единствената си прислужница, толкова съм свикнала с един-единствен прозорец, гледащ към малко квадратче небе, и с тишината. Почитаемата ми баба влиза начело в личната си трапезария, настанява се на издигнатия подиум и ми показва с жест, че трябва да седна до нея. Поливат ни със сребърна кана и леген, за да си измием ръцете, и ни донасят студен разреден ейл и блюдо с плодове и месо, а управителят на домакинството в Гринич докладва на почитаемата ми баба за поддържането на покоите ѝ тук, за непозволеното отсъствие на един от камериерите, за повишаването на цената на виното.