Подавам писмото на почитаемата си баба.
— Тя няма къде да отиде — казвам без заобикалки.
Лицето ѝ светва.
— Така казва той.
— И въпреки това изглеждаш доволна?
— Да, защото мисля, че това е шансът ни да я освободим.
Чувствам как сърцето ми внезапно започва да препуска.
— Мислиш, че може да го позволят? Ще я поканиш ли тук?
Тя ми се усмихва.
— Защо не? Както ни уведомиха, тя няма къде другаде да отиде.
Почитаемата ми баба пише на кралицата, пише на Уилям Сесил, пише на Робърт Дъдли. Дворът е в замъка Уиндзор. Отлагат връщането си в Лондон: времето е толкова хубаво, всички изпитват неохота да се върнат, за да се изправят пред неотложния въпрос как да подкрепят шотландската кралица — братовчедка! владетелка! — без да се противопоставят на шотландските лордове, нашите религиозни съмишленици. Елизабет не знае какво да прави и би предпочела да избегне проблема, като остане в Уиндзор и флиртува с Робърт Дъдли. Нейна светлост доведената ми баба трябва да пише до един двор, който не обича да се занимава с проблеми и затруднения. Затова им предлага решение, просто решение: Катрин да дойде да живее при баба си и да доведе със себе си малкото си момче. Нед да бъде поверен на грижите на майка си в Хануърт. Томас Кийс да бъде изпратен при семейството си в Кент. Всички ще поемем задълженията да не създаваме неприятности, да не изпращаме писма, да не поддържаме връзка с каквито и да било фракции; но да живеем като обикновени поданици, и — тъй като не сме извършили престъпление — да бъдем свободни.
Тя изпраща писмата: до Уилям Сесил в любимия му нов дом, Бърли Хаус, до Робърт Дъдли, който е неотлъчно до Елизабет в Уиндзор, и до самата забавляваща се кралица, и очакваме с надежда отговор.
Той идва направо от Уилям Сесил. Двамата тайни любовници Дъдли и Елизабет сигурно са решили да възложат на него да ни пише. Щастието им, свободата им в ожънатите златни поля на Англия, не бива да бъдат смущавани. Времето е прекрасно, ловът — добър, никой от двамата не иска да се занимава с държавни дела. Елизабет ликува, че е успяла да омае Дъдли за още една година. Знам, че Робърт Дъдли ще се застъпи за освобождаването на Катрин, но едва когато сметне, че може да го направи, без да предизвика неприятности. Няма да допусне нищо да смути спокойствието на кралицата, когато е щастлива с него.
Уилям Сесил лично пише, че Катрин все още не може да дойде при нас. Пише „все още“ и го подчертава. За този сезон тя ще бъде настанена при надежден верен човек — сър Оуен Хоптън в Кокфийлд Хол, Съфолк.
— Мили Боже, кой е той? — раздразнено пита доведената ми баба. — Откъде продължават да намират тези нищожества?
— В Кокфийлд Хол, Съфолк — казвам, като чета писмото през рамото ѝ. — Погледни това…
Посочвам едно кратко изречение. Нейно величество настоява лейди Катрин и синът ѝ да бъдат държани в пълна изолация. Никой от тях да не получава писма и подаръци и да не приема гости, посетители или пратеници от чужди страни.
Баба ми ме поглежда.
— Какво мислят, че ще направи тя? — пита ме настойчиво. — Не знаят ли, че е толкова тъжна, та едва говори? Че почти не яде, че е изтощена? Че рядко става от леглото си, че плаче постоянно?
Преглъщам скръбта си при мисълта за сестра си, отново сама и преместена още по-далече от мен.
— Каза ли им?
— Разбира се, че им казах. А освен това Сесил знае всичко.
— Какво иска от нас кралицата? — питам. — Нима просто иска да умрем затворени в усамотение и мълчание, на някое затънтено място, където никой няма да се оплаче, ако просто умрем от скръб?
Доведената ми баба не ми отговаря. Поглежда ме безизразно, сякаш няма какво да каже. Осъзнавам, че съм изрекла истината и тя няма воля да я отрече.
Дворът се връща в Хамптън Корт, но не нареждат на баба ми да се яви там.
— Не искам да ставам повод за изпадането ти в немилост пред кралицата — казвам ѝ. — Зная, че трябва да мислиш за собствените си деца, Перегрин и Сюзън, зная, че трябва да ги опазиш. Не може да допуснеш домът ти да пострада от немилостта, която следва братовчедките на Елизабет.