Точно преди Коледа Елизабет изпраща вест на императора на Свещената Римска империя и най-накрая казва, че не може да се омъжи за брат му, ерцхерцог Карл. Разбира се, цялата фамилия на Хабсбургите е неимоверно оскърбена, а в очите на целия католически християнски свят Англия остава упорито изпаднала в ерес. Щеше да е по-добре за всички ни, ако тя изобщо не си беше дала труда да се преструва, че е склонна. Сега ни възприемат като вероломни и ненадеждни. Французите, които преследват всеки протестант в кралството си, са особено злостни, а Елизабет отново е без наследник, ако не се брои детронираната кралица Мери в затвора си и бедната ми сестра в своя. Ние сме се озовали отново там, където, изглежда, сме винаги — играем си с наследяването на кралството, така че Елизабет да може да остане свободна да обича Робърт Дъдли.
Дворецът Гринич
Пролетта на 1568 г.
Сър Оуен Хоптън, новият тъмничар на Катрин, пише на Уилям Сесил, молейки го да изпрати лондонски лекар в Съфолк. Сестра ми, все по-отпаднала всеки ден заради гладуването, сега е тежко болна.
Доктор Саймъндс е изпратен да прегледа дамата, пише Сесил дипломатично, оставяйки неясен въпроса кой е взел скъпоструващото решение да изпрати при сестра ми най-добрия лекар в Лондон. Но това не е първото му посещение и той не храни надежди. Най-добре е да се молим за душата ѝ.
— Трябва да отида при нея — казвам на доведената си баба. — Трябва да пишеш на Сесил и да поискаш разрешение да бъда до нея. Той няма да откаже. Ще разбере, че тя не може да умре сама. Трябва да отида.
Тя е пребледняла от тревога.
— Знам. Знам. Ще му пиша, ти самата също можеш да пишеш, и ще изпратим писмото веднага.
— Мога ли да тръгна без позволение? Мога ли да отида сега?
Тя сключва ръце и казва:
— Не бива. Ако кралицата научи, че съм те оставила да напуснеш дома ми без позволение, ще те отнемат от мен и кой знае къде ще те настанят тогава?
— Тя умира! — заявявам. — Нима не ми е позволено да се сбогувам с умиращата си сестра? Последната от близките ми?
Тя отривисто слага лист хартия пред мен.
— Пиши — казва кратко. — И ще тръгнем веднага щом ни позволят.
Не получаваме позволение. Получаваме сноп книжа, препратени ни от кабинета на Уилям Сесил. Отгоре е написал бележка с уверен почерк: Страхувам се, че дори да бяхте потеглили незабавно, щяхте да закъснеете твърде много. Лейди Катрин е мъртва.
Поглеждам доведената си баба, сякаш не мога да повярвам, че такава новина ми е съобщена толкова лаконично. Нито една съчувствена дума, нито дума, за да се отбележи каква трагедия е загубата на една млада жена, само на двайсет и седем години. Сестра ми. Моята прекрасна, весела, любяща, родена с кралско потекло сестра.
Почитаемата ми баба развързва панделката, с която са пристегнати листовете, и казва:
— Това е описание на последните ѝ часове. Бог да я прости, такова красиво дете. Да ти го прочета ли?
Покатервам се на пейката в прозоречната ниша на личния ѝ кабинет.
— Моля те — казвам вцепенено. Чудя се, че не плача, а после осъзнавам, че съм прекарала живота си в сянката на ешафода. Никога не съм очаквала някоя от нас да преживее управлението на Тюдорите. Почитаемата ми баба приглажда листа върху коляното си и прочиства гърло.
— Тук пише, че тя се подготвяла да умре, докато всички в дома я молели да се бори за живота си. Не е била сама, Мери — лейди Хоптън била с нея и я уверявала, че с Божието благоволение може да оживее. Но Катрин казала, че Божията воля не е тя да продължи да живее, и че е по-добре да се изпълни Неговата воля, а не нейната.
Хвърля поглед към мен, за да види дали не ми е трудно да понеса това. Знам, че изглеждам спокойна: не чувствам нищо друго освен ледено отчаяние.
— Рано сутринта, точно когато се развиделявало, повикала сър Оуен Хоптън и го помолила да отнесе няколко съобщения от нейно име. Помолила кралицата да ѝ прости, задето се омъжила без позволение, казала: „Бъдете добра към децата ми и не им вменявайте вината за моята грешка.“ — Доведената ми баба отново вдига поглед към мен. Кимвам ѝ да продължи.