Сион Хаус
Айзълуърт, юли 1553 г.
Закотвят внимателно лодката на кея, привързват я здраво, спускат дъсченото мостче и ни се покланят, докато слизаме. Слуги с факли осветяват дългата алея нагоре до голямата къща. Почитаемият ми свекър е преустроил старото абатство в частна къща, но е оставил цели стени и каменната ажурна украса на прекрасните прозорци, които стоят мрачни и бледи на лунната светлина, така че почти мога да доловя тихо като шепот църковно песнопение и напевните молитви на монахините около скелета на някогашния им дом.
Минаваме покрай камъните, сякаш са без значение: зъбите на череп на старо бойно поле. Не обръщаме внимание на падналите статуи, една златна стрела в тревата, парче камък, издялано във форма на бръшлянова клонка, горната част на саркофаг. Мери Сидни не поглежда нито надясно, нито наляво, аз също, докато вървим през отломките на старата вяра, нагоре по малко стълбище, през голямата входна врата, и навътре и все по-навътре, докато се озоваваме в дълго помещение, мрачно заради тъмната дървена ламперия, навярно тук е седяла абатисата сред другите благочестиви жени. Сега стаята е отекваща и празна, в огромната каменна решетка на огнището има студени въглени, а единствената светлина идва от канделабър от ковано желязо с поклащащи се пламъчета на свещи, поставен до тежък стол. По дървените стени се виждат избелели правоъгълници на местата, където са били свалени изображенията на свещени сцени: и правилно, защото Проклет да е, който направи издялан или излят кумир, Гнусота пред Господа6; но на една мрачна стая това придава окаян вид.
Поглеждам Мери и питам:
— Къде са всички? Защо дойдохме тук?
— Не знам — казва тя, но вече съм сигурна, че лъже.
Тя отива до вратата и я отваря, за да се ослуша. От далечната кухня дочуваме тракане на тенджери и звука на гласове, но в големите стаи, в които се влиза от огромното преддверие, цари тишина. Мери затваря вратата и ме поглежда, сякаш се пита какво да прави с мен. Увивам наметката по-плътно около слабото си тяло и отвръщам на погледа ѝ.
— Очите ти са огромни — казва тя ни в клин, ни в ръкав. — Не се плаши толкова. Трябва да бъдеш смела.
— Не съм изплашена — лъжа.
— Приличаш на заловена кошута.
Вярата ми би трябвало да ме крепи така здраво сега, както и когато съм на сигурно място в леглото си в Брадгейт. Зная, че Бог е с мен.
— Господи, Боже мой, виках към Тебе; и Ти ме изцели.7 — казвам тихо.
— О, за Бога — казва Мери нетърпеливо. — Дошла си само да вечеряш със свекъра си! — довлича едно столче до масивното огнище. След миг колебание следвам примера ѝ и сядаме като две стари клюкарки от двете страни, а тя хвърля върху жаравата подпалки и един малък пън. Огънят не излъчва топлина, а потрепваща светлина, която изтласква тъмните сенки в ъглите.
— За краля ли става дума? — прошепвам.
— Да — казва тя.
— Посочил ли ме е за кралица?
Тя стиска устни, сякаш за да задържи думите в устата си.
— Скоро… ли ще бъде?
Тя кимва, сякаш това е твърде ужасно, за да го изрече, и след това седим в мълчание, а после вратата се отваря и влиза един лакей, облечен в ливреята на семейство Дъдли.
— Негова светлост желае да ви види в голямата зала — казва той.
Мери и аз го следваме надолу по стълбите, той разтваря широко двойните врати, и влизаме в ярко осветената зала. За миг съм заслепена от свещите и светлината на огъня: стаята е препълнена с видни благородници на кралството и многобройните им придружители. Богатството пламти ярко от скъпоценните камъни по шапките им и от дебелите златни верижки, обточили дузина широки гърди, тлъсти като гърдите на охранени, гушести гълъби. Разпознавам половин дузина от тях. Болнавият съпруг на сестра ми Катрин отсъства, но баща му, Уилям Хърбърт, е тук, неговият шурей, Уилям Пар, маркиз на Нортхамптън, стои до него. Франсис Хейстингс и Хенри Фицалан разговарят, доближили глави, но замлъкват, когато ни виждат. Влизането ни възцарява внезапна тишина в залата и моят свекър, Джон Дъдли, кимва на Мери, сякаш за да ѝ благодари за някаква услуга, а после, един след друг, всички до един смъкват шапките от главите си и застават мълчаливо. Оглеждам се, почти очаквайки да видя, че зад мен е влязъл кралят, или може би принцеса Мери. Но после самият Джон Дъдли, херцогът на Нортъмбърланд, най-важният човек в съвета, отривисто смъква обшитата си с перли шапка и ми се покланя много ниско.
— Кралят е мъртъв — казва той. — Бог да приеме безсмъртната му душа. Той ви посочи за своя наследница. Вие сте кралица, Бог да благослови и да пази Ваше Величество.
Гледам го неразбиращо и си помислям глупаво, че всичко това сигурно е сън: вечерното плаване по реката, безмълвната къща в края на дългото пътуване, студеното огнище, а сега тези видни личности, които ме гледат, сякаш би трябвало да зная какво да правя, докато те ми прикачват титлата, с която ме правят предател.