— Помолила кралицата да бъде добра към лорд Хартфорд, нейния съпруг, и казала: Знам, че новината за моята смърт ще бъде тежка за него. Помолила той да бъде освободен и му изпратила годежния си пръстен с диамант, и венчалния пръстен с пет брънки.
— Помня го — прекъсвам я. — Тя ми го показа.
— Върнала му я е заедно с един траурен пръстен — гласът на почитаемата ми баба е сподавен. — Горкото момиче. Горкото, мило, прекрасно момиче. Каква трагедия! Тук пише, че го помолила — както аз му бях вярна и предана съпруга, така и той да бъде любящ и искрен баща на децата ми. Тук пише, че поръчала траурния пръстен с портрета си преди месеци — сигурно е знаела, че умира. Поръчала да го гравират за него.
Стоя прегърбена на пейката, с лице, сведено към коленете, приведена като наскърбено дете, с ръце върху очите. Почти ми се иска да запуша ушите си, за да не мога да чуя последните любящи думи на сестра си. Имам чувството, че потъвам в дълбините на загубата.
— Какво пише? — питам. — Какво пише на пръстена?
— „Докато живях — твоя.“
— Това ли е всичко? — питам. Мисля си, че сигурно съм стигнала до самото дъно на океана от тъга. Сякаш дълбините са се затворили над главата ми.
— Пише, че били камбаните за нея и селяните се молели за оздравяването ѝ.
— Казала ли е нещо за мен?
— Казала: „Сбогом, добра сестро“.
Чувам думите, които Джейн каза на Катрин, които Катрин сега казва на мен. Но аз нямам с кого да се простя. Сега, когато Катрин вече я няма, за мен няма сестра. Осиротяла съм и съм сама.
— После казала: „Господи Иисусе, приеми душата ми“, склопила очи със собствените си ръце и ни напуснала.
— Не зная как да понеса това — казвам тихо. Оттласквам се до ръба на пейката и се смъквам на пода. — Наистина не зная как да го понеса.
Почитаемата ми баба улавя ръцете ми, но не ме притиска в обятията си. Знае, че скръбта, която чувствам, е огромна и не може да бъде лесно утешена.
— „Господ даде, Господ и взе: (както беше угодно Господу, тъй и стана), да бъде благословено името Господне.“28 — казва ми тя.
Разбира се, нашата братовчедка, кралицата, удостоява Катрин с великолепно погребение. Колко обича погребенията, особено на близките си! Катрин е погребана в селската църква в Йоксфорд, далече от дома си, далече от вечното жилище на майка си, далече от фамилния параклис на съпруга си, но Елизабет нарежда на двора да сложи траур и успява да придаде скръбен израз на лъжовното си лице. Присъстват седемдесет и седем опечалени, изпратени официално от двора, заедно с херолд и дворцови служители: гербът на Катрин присъства навсякъде в параклиса върху знамена, вимпели и флагчета. За нея е направено всичко, което може да възвеличи една принцеса от династията на Тюдорите. В смъртта Катрин получава признание и почести така явно, както бе преследвана и пренебрегвана приживе.
Елизабет не ми позволява да присъствам. Разбира се, че не. Тя обича наследниците си само когато умират преди нея. Последното, което иска, е някой да изтъкне, че ако Катрин е била принцеса на Тюдорите, тогава малката ѝ сестра също е такава — и последната от рода. Последното нещо, което ѝ трябва, е жива братовчедка, особено когато привидно е в траур за друга, която е удобно мъртва. На доведената ми баба е позволено сбогуването в смъртта, което ѝ бе забранено, докато Катрин бе жива, и тя се връща много мрачна и казва, че трагедията на живота ѝ е принудата да погребва деца.
Оставам в стаята си, обзета от гняв и печал. Едва мога да дишам от мъка заради загубата на сестра си и омразата си към кралицата. Почти не се храня: налага се да ме убеждават да хапвам нещо поне веднъж на ден. Мисля си, че изобщо не би имало значение, ако умра, защото не можах да се сбогувам със сестра си, а и не мога да се грижа за децата ѝ. Не мога да бъда със съпруга си, нито да се грижа за децата му. Елизабет ме направи толкова самотна, колкото е тя, единствено дете, каквото е тя, сирак, каквато е тя. Мисля си, че сърцето ѝ сигурно е толкова малко, колкото и моето, въображението ѝ — закърняло до възрастта, когато майка ѝ е умряла и никой не е знаел коя е тя. Може да съм дребна, но не съм — каквато е тя — смъртоносно дребнава.
Решавам дори да не ставам от леглото, докато почитаемата ми баба потропва на вратата и казва:
— Имаме посетител. Няма ли да дойдеш в залата ми за аудиенции и да разбереш кой е дошъл да те види?
— Кой? — питам нацупено, без да помръдвам от възглавницата.
Тя подава глава край вратата с лека усмивка — първата, която виждам от месец насам.