— Сър Оуен Хоптън, пазачът на Катрин, е дошъл да те види. Завел е момчето на Катрин, Томас Сиймор, при брат му и баба му в Хануърт. Занесъл сватбените ѝ пръстени и съобщенията ѝ на Нед Сиймор. А сега е дошъл да те види.
Отмятам завивките и скачам от леглото. Камериерката ми влиза зад баба ми с малката ми рокля, ръкавите и шапчицата.
— Помоли го да почака, идвам — казвам.
Почитаемата ми баба ме оставя да се напъхам припряно в дрехите си и да я последвам в залата ѝ за аудиенции. Пред нея стои висок уморен мъж, с шапка в едната ръка и чаша вино в другата. На пода, близо до вратата, има кутия и висока, покрита с плат клетка. Той оставя виното и шапката и когато влизам, се покланя, с ръка на сърцето.
— Лейди Мери — казва той, — за мен е чест.
Присвивам се уплашено, когато коленичи пред мен, сякаш съм кралица.
— Моля, станете — казвам.
— Толкова съжалявам за новината, която нося — казва той, като става на крака, но се привежда, за да може да вижда лицето ми. — Научих се да обичам и почитам сестра ви през краткото време, докато къщата ми беше благословена с нейното присъствие. И двамата със съпругата ми бяхме много опечалени от смъртта ѝ. Бяхме готови да направим всичко за нея. Всичко.
Разбирам, че трябва да пренебрегна собствената си скръб, за да му отговоря. Смъртта на една принцеса не е същото като лична загуба.
— Разбирам — казвам. — Зная, че не сте можели да направите нищо, за да я спасите.
— Направихме всичко по силите си — казва той. — Погрижихме се да може да се храни. Тя нямаше апетит, но ѝ поднасяхме храна от собствените ни готварници, макар да не бяха подсигурени пари за деликатеси.
Мисълта за отмъстителното скъперничество на Елизабет ме кара да настръхна, но аз вдигам лице и му се усмихвам:
— Напълно сигурна съм, че е намерила уютен последен дом при вас — казвам. — И ако някога самата аз доживея по-щастливи времена, няма да забравя, че сте били добри със сестра ми.
Той поклаща глава:
— Не, не търся отплата — казва. — Не дойдох за благодарности. Да я познавам, означаваше да познавам една велика жена. Беше привилегия.
Представям си как Катрин щеше да приеме издигането си до величие. Никой освен мен не би споделил горчивото ѝ остроумие. Успявам само да кимна.
— Донесох ви някои от нещата ѝ — казва той. — Съпругът ѝ, графът на Хартфорд, каза, че ще е добре да ви донеса книгите ѝ, една Библия и няколко граматики. Графът каза, че трябва да получите италианската граматика, на която е имало посвещение от самия автор за най-голямата ви сестра, лейди Джейн Грей.
— Благодаря ви — казвам.
— И ви донесох това — казва той малко по-притеснено.
Виждам как погледът на почитаемата ми баба се насочва към клетката в дъното на стаята.
— Не и маймуната! — възкликва тя.
За пръв път от седмици имам чувството, че може да се засмея, колкото и неуместно да е това сега. Макар че всички ще помнят трагедията на сестра ми, аз ще помня също и колко наивна и очарователна бе тя. Това, че нейният пазач е предприел скръбното си пътуване из Англия с кутия книги и домашно животно в клетка, е толкова типично за младата жена, която представляваше такава смесица от огромна страст и забавни прищевки.
— Какво имате за мен?
— Маймуната — казва той, гледайки с едно око към почитаемата ми баба, която изрича високо:
— Категорично не!
— Ние самите наистина не можем да я задържим, а херцогинята на Съмърсет каза, че няма да я търпи в Хануърт.
— А аз няма да я приема тук! — настоява баба ми.
Той смъква покривалото от клетката и там е господин Носльо, с тъжно изражение, както винаги, седнал в един ъгъл, като малък езически бог, треперещ от студеното посрещане. Кълна се, че когато ме вижда, той ме разпознава и идва с надежда до вратичката, като прави малък жест с пръстите си с черни връхчета, сякаш превърта ключ.
— Ето, познава ви. Не искаше да излиза, откакто умря господарката му — казва сър Оуен насърчително. — Вехне от мъка по нея като истински християнин.
— Глупости — дочува се откъм големия стол на баба ми, но тя не ми забранява да отворя клетката и господин Носльо — един по-стар и, струва ми се, по-тъжен господин Носльо — излиза с подтичване и скача в ръцете ми.
— Искам да го задържа, ако може? — обръщам се към нея.
— Ех, вие, момичета! — казва тя, сякаш Джейн, Катрин и аз все още сме деца заедно и молим за неподходящи домашни любимци.
— Моля те! — възкликвам и долавям тона на Катрин в гласа си. — Моля те, той няма да пречи, обещавам — спомням си един слънчев ден в спалнята на Джейн, и как Катрин отказваше да го изведе, и лъжеше за въшките му.