— Е, добре, задръж го — казва тя снизходително. — Но не бива да къса разни неща или да разхвърля из покоите ми.
— Ще го поддържам чист и спретнат — обещавам ѝ. Чувствам как той стисва здраво палеца ми в ръчичката си, сякаш се ръкуваме, за да скрепим някакво споразумение. — Тя наистина го обичаше толкова много.
— Тя имаше любящо сърце — отбелязва сър Оуен. — Имаше много любящо сърце.
Някой е поръбил малкия жакет на господин Носльо с черен ширит, така че той е в траур за младата жена, която го обичаше. Скръбните му очи ме поглеждат и аз го притискам към себе си.
— А котката и кучето ѝ?
Посърналото му лице става още по-унило.
— Котаракът вече е стар и живее в двора на конюшнята ни. Те не са предани животни, знаете. Не ми хрумна да я хвана и да я донеса.
— Не — казва припряно доведената ми баба. — Наистина не. Не ни трябва още една котка.
— А малкият мопс, Джоу… — поколебава се той.
— Нима сте довели и нея?
— Уви, не можах — казва той.
— Защо? — питам, но мисля, че разбирам.
— Тя беше неотлъчно до леглото през последните дни на лейди Катрин. Никога не се отделяше от нея, изобщо не се хранеше. Беше истинско малко чудо. Нейна светлост каза да слагаме месото за кучето на пода в спалнята ѝ. Тя обръщаше внимание на кученцето си, не го забравяше, дори докато се подготвяше да се яви пред Бог.
— Продължавайте — казвам.
— Кучето спеше в долния край на леглото ѝ и когато нейна светлост затвори очите си със собствената си ръка, кучето издаде лек звук, като хленчене, и положи глава в краката ѝ.
Доведената ми баба прочиства гърло, сякаш не може да понесе тази сълзлива сцена.
— Наистина ли? — питам.
— Наистина — казва сър Оуен. — Трябваше да вземем тялото, нали разбирате, и да го балсамираме и да го запечатаме в олово. Всичко бе направено така, както подобава да бъде погребана една принцеса, знаете.
Знам. Кой би могъл да знае по-добре от мен?
— Кученцето вървеше след тялото, сред първите опечалени, и, да ви призная честно, всички бяхме прекалено мекосърдечни, за да я отблъснем. Не смятахме да проявяваме каквато и да е непочтителност, не и към лейди Катрин, Бог ми е свидетел. Но тя винаги позволяваше на кученцето си да тича навсякъде след нея, и затова го оставихме да ни следва, въпреки че господарката му я нямаше вече.
— На погребението имаше прекрасна погребална каляска, много внушителна, покрита с черно и със златен брокат, както подобава, отпред вървеше херолдът, а отзад — седемдесет и седем опечалени от двора, и моето домакинство, и много, много местни хора, и дребни поземлени аристократи от далечните околности. Нейна светлост също беше там: всичко бе направено прекрасно — той се покланя на баба ми. — Всички последваха погребалната каляска до параклиса, а малкото куче също ни последва, макар че в онзи момент никой не го забеляза, заради знамената и херолда и почитанията от двора и всичко останало. Нямаше да го допусна, ако го бях забелязал, но, да ви призная честно, бях толкова опечален, сякаш тя ми беше родна дъщеря — не искам да бъда непочтителен, никога не забравях високото ѝ положение. Но тя беше най-прекрасната дама, на която съм служил. Не очаквам да видя подобна на нея никога повече.
— Да, да — казва доведената ми баба.
— Тя бе положена да почива в параклиса, на гроба ѝ беше поставена изящно украсена плоча, всички знамена и вимпели бяха поставени наоколо, после всички се прибраха у дома, след като бяха казали молитвите си. Никой не се помоли за душата ѝ — уточнява той, гледайки с едното си око към баба ми, убедената протестантка. — Вече всички знаем, че няма чистилище. Но всички се помолихме тя да отиде на небето и да се освободи от страданията, а после всички се прибрахме у дома.
— Но кученцето не се прибра у дома с нас. Остана само в параклиса — странно малко създание. И никой, дори конярчето, което толкова го обичаше, не можеше да го махне оттам. Предложихме му малко хляб, за да дойде, и дори месо. То не искаше да яде нищо. Завързахме парче връв на врата му и го издърпахме, но то изхлузи нашийника си и се върна в параклиса, за да спи на надгробната плоча, така че го оставихме. То затвори очи и пъхна нос под лапата си. А на сутринта, бедното малко създание, беше неподвижно и студено — бе предпочело да не живее без господарката си.
Поглеждам баба си и виждам, че устата ѝ трепери по същия начин, както знам, че трепери и моята. Прехапвам устните си отвътре, за да не заплача за смъртта на малкия мопс, за да не заплача за смъртта на сестра си, за да не заплача за провала на рода си, и всичко това — без причина, без никаква причина.
За миг всички мълчим, а после сър Оуен проговаря: