— Предвижда се да отседнеш при сър Томас Грешам — казва баба ми. — Ще ми липсваш, скъпа, но ще се радвам да знам, че си в Лондон, а следващия път, когато в двора има свободно място, ще станеш придворна дама. Ще се върнеш там, където беше преди.
— Тя мисли, че ще се върна да ѝ служа? — питам стъписано.
Баба ми се смее.
— Ще ѝ служиш. Това е най-добрият начин да дадеш да се разбере, че не представляваш опасност за нея, не си съперница. Спомни си, че собствената ѝ сестра я затвори, а после я повика в двора. Тя мисли, че може да направи същото с теб.
— Но ще бъда свободна?
— Ще бъдеш свободна.
Улавям ръцете ѝ и казвам:
— Никога няма да забравя, че ме приюти.
— Това не беше нищо особено — казва тя шеговито. — Не забравяй, че приех и проклетата маймуна.
Грешам Хаус, Бишъпсгейт
Лондон, лятото на 1569 г.
Яздя към Лондон през най-богатите земи на Англия. От двете страни на пътеката ливадите са прясно окосени и аз усещам замайващия аромат на зелено сено. По хълмовете отвъд полята овце се трупат заедно с охранените си агнета под небрежния надзор на пастирчетата. В мочурливите ливади до реката кравите пасат тучната трева, а когато минаваме покрай тях вечерта, виждаме как момичетата излизат с ведрата върху кобилиците си, носейки столчетата си за доене.
Толкова се радвам да яздя, че не искам пътуването да свършва: но не след дълго стигаме до Бишъпсгейт, където се намира прекрасната къща, построена от сър Томас със състоянието, което е спечелил, съветвайки моята фамилия, Тюдорите, как да управляват деловите си начинания. Именно сър Томас предупреди кралицата, че трябва да изтегли от обращение некачествените монети и да сече нови, сър Томас бе този, който живееше в Антверпен и бранеше интересите на английските търговци, и именно сър Томас даде съвет да бъде построена голяма зала в Лондон, където търговците да могат да се срещат и да обменят новини, да потвърждават лицензите и монополите и да купуват взаимно дялове в компаниите си.
Спираме пред красивата му лондонска къща, почти дворец, и слугите в ливреите на дома му разтварят двойните врати и аз влизам. Няма кой да ме посрещне, освен управителя на домакинството, който ми се покланя и ми предлага да ме отведе до покоите ми.
— Къде е сър Томас? — питам, като изхлузвам ръкавиците си за езда и ги подавам на придворната си дама. — А лейди Грешам?
— Сър Томас е болен, оттегли се в стаята си, а лейди Грешам излезе — казва той, явно смутен от това, че пренебрегват дълга си, и от липсата на уважение към мен.
— Тогава по-добре да ме отведете до покоите ми и съобщете на лейди Грешам, че може да се яви при мен веднага щом се върне — казвам остро.
Следвам го нагоре по голямото стълбище и той ме превежда покрай няколко големи двойни врати до една единична врата, разположена в ъгъла на сградата. Отваря я. Влизам. Не е миниатюрна като кутийка стая, каквато трябваше да търпя в Чекърс, но не е и голяма, красива стая, подобаваща на красивата къща. Това е малко помещение без приемен салон, и е ясно, че няма да живея тук като принцеса със собствен малък двор.
Оттатък има спалня с голямо легло и еркерен прозорец над шумната улица отдолу, така че мога да наблюдавам като някоя любопитна търговска съпруга и да виждам как търговците на сър Томас идват и си отиват, а служителите влизат в канторите си.
— Казаха ни, че няма да е задълго — казва извинително управителят на домакинството. — Казаха ни, че отивате в двора.
— Така смятам, и това ще свърши работа за момента, ако нямате нищо по-добро — казвам хладно. — Моля, отведете дамите и прислужничките ми до стаите им. Може да донесете вино и вода и нещо за ядене. Може да оставите всичко в стаята отпред.
Той излиза с поклон и аз се оглеждам. Доста приятно е — Бог знае, че е хиляда пъти по-хубаво от Тауър — и е достатъчно добро, докато се върна в двора.
Случва се най-прекрасното, най-доброто нещо, което би могло да ме споходи: чудесно само по себе си и предвестник на бъдещо щастие. Не мога дори да помисля за него, без да ми се прииска да падна на колене и да благодаря на Бог за милостта. Моят съпруг, обичният ми съпруг Томас Кийс, е оцелял след студа и глада и тясната килия в най-ужасния затвор в Англия, и най-сетне е освободен. Получавам новината в бележка от него, лично, първата, която получавам, откакто се разделихме с една целувка, с прощалната ни целувка. Това е първата бележка, която някога ми е писал. Знам, че не е особено начетен и не му е лесно да се изразява писмено, затова запазвам като съкровище късчето хартия и грижливия почерк. Това е по-хубаво от стихотворение, по-хубаво от балада, това са искрените думи на един честен мъж, моя честен мъж.