Наредено ми е да отида в замъка Сандгейт в родното ми графство Кент, където някога бях капитан, затова знам, че е удобна служба и се радвам от все сърце, че съм освободен. Всеки ден се моля за теб и за свободата ти и да пожелаеш да дойдеш при мен, който те обичам толкова много, колкото в деня, в който те видях за пръв път, когато беше малко момиченце, още ненавършило десет години, върху кон, твърде голям за теб. Ела, когато можеш — ще те чакам. Защото съм и винаги ще бъда твоят любящ и верен съпруг.
Не мога да се заставя да изгоря това, макар да съм изгаряла всяко друго писмо, което съм получавала. Пъхам го във френската Библия, принадлежала на Катрин, където, от вътрешната страна на корицата, Нед Хартфорд е записал датите на раждане на синовете си, моите племенници. Плъзвам я между страниците и я гледам всеки ден.
Първата ми работа е да пиша на баба си в двора и да я помоля да говори с кралицата, за да разбере кога ще мога да започна да ѝ служа.
Не се оплаквам от покоите си, но бях по-щастлива при теб. Освен това сър Томас е полусляп от изучаването на сметководните книги и куц от старо нараняване, а съпругата му е доста злобна. Това не е весел дом. Не искам да оставам тук по-дълго, отколкото се налага. Те явно не ме искат. Нямат собствени деца, и на това място има толкова обич, колкото и в монетния двор, където той прекарва повечето си време.
Може и да не харесвам мястото, където живея, но то поне е промяна на обстановката и знак, че съм на път към свободата си. В това отношение имам по-голям късмет от Мери, шотландската кралица, която в крайна сметка не потегля към Шотландия — нейният полубрат се е отметнал от обещанието си да се съгласи със завръщането ѝ, а протестантските лордове също ѝ нямат доверие. Тя ще продължи престоя си при леля ми Бес в Уингфийлд Манър, докато се изяснят условията за завръщането ѝ. Настанена е в много красива къща и ще бъде обслужвана подобаващо, но не ѝ завиждам. Подобно на мен, тя е във временно избран за нея дом, близо до свободата, но въпреки всичко не съвсем свободна. И двете трябва да чакаме прилива на състрадание у Елизабет, а той рядко достига висока точка.
Грешам Хаус, Бишъпсгейт
Лондон, лятото на 1569 г.
Дворът е на лятно пътуване, когато до нас в Лондон достига изключително необичайна новина. Изглежда, че нашата братовчедка Мери, кралицата на шотландците, е надхитрила домакинята си, моята леля Бес, и е извършила нарушение: същото, каквото извърши Катрин, същото, каквото извърших аз. Колкото и да е абсурдно, макар и омъжена за изчезналия граф Ботуел, тя е дала обещание за брак и — сякаш това не е достатъчно ужасно за кралицата-стара мома — изборът ѝ е паднал върху изтъкнат английски благородник. Всички казват, че тя е сгодена за Томас Хауард, херцог на Норфолк — роднина на Елизабет по линия на семейство Болейн, — а той е избягал от двора на Елизабет и никой не знае къде е отишъл.
Сър Томас излиза забързано от къщи рано сутринта и се връща чак в полунощ. Нищо не е по-омразно за търговците от несигурността, а ако Елизабет трябва да изпрати армия срещу семейството на родната си майка, семейство Хауард, тя ще е принудена да се сражава с по-голямата част от хората на Норфолк, и е невъзможно да се предвиди как ще свърши това. Войните на Братовчедите ще се повторят отново. Ще бъде война, по-ужасна от онези във Франция — религиозна война. Две кралици ще се сражават за бъдещето на Англия. Това ще бъде катастрофа за страната ми и за трона на сестрите ми.
Елизабет прекъсва лятното си пътуване и припряно отвежда целия двор в замъка Уиндзор, за да се готви за обсада. Прекарала е живота си в ужас, очаквайки точно такова събитие, а сега си го навлече сама. Винаги се е бояла, че наследницата ѝ ще се омъжи за силен и влиятелен мъж и двамата заедно ще я нападнат, и сега мисли, че Томас Хауард ще вдигне цялата източна част на страната срещу двора, а лордовете от Севера ще свикат закоравелите си в битки войски, за да избавят кралицата на шотландците. И за двете територии се знае, че са папистки: на нито едно от тези места не обичат Тюдорите.
Чувам как отрядите от граждани и чирачета се обучават да защитават Лондон. Разтварям широко прозореца си, за да погледна навън и да ги видя как крачат наперено нагоре-надолу, нарамили дълги дръжки от метли вместо пики.