— Какво? — изричам само. — Какво?
— Вие сте кралица — повтаря Джон Дъдли. Оглежда стаята. — Бог да пази кралицата!
— Бог да пази кралицата! — изревават всички, с широко отворени усти, с внезапно поруменели лица, сякаш, като изкрещят нещо в един глас, то ще стане истина.
— Какво? — повтарям. Мисля си, че след миг ще се събудя и това ще ми се струва нелепо. Ще бъда в леглото си в Челси. Навярно ще разкажа на Гилдфорд ужасния си сън и той ще се смее.
— Доведете съпругата ми — казва тихо Джон Дъдли на мъжа пред вратата, и ние чакаме в неловко мълчание. Никой не среща погледа ми, но всички ме гледат. Не спирам да се питам какво искат да направя. Изричам кратка молитва: „Свети Отче, кажи ми какво да правя. Изпрати ми знак.“ После влиза свекърва ми, лейди Дъдли, и майка ми е с нея. Това би трябвало да ме успокои, но когато виждам тези две съперничещи си неприятелки, сплотени във внезапна решителност, това ме изплашва по-силно отпреди. Елизабет Пар също влиза и застава до съпруга си, маркиза на Нортхамптън, а изражението ѝ е възбудено и сурово.
Майка ми улавя студените ми ръце в груба хватка.
— Джейн, моят братовчед, кралят, е мъртъв — казва тя високо, сякаш оповестява кралското си потекло пред стаята.
— Едуард — мъртъв?
— Да, и назова теб като новата кралица — не успява да се сдържи и добавя: — Пренебрегвайки правото ми.
— Горкият Едуард! О! Едуард! — възкликвам аз. — Спокоен ли беше краят му? Болестта му ли го погуби? Имаше ли свещеник при себе си?
— Няма значение — казва свекърва ми, без да губи време за душата на братовчед ми. — Назова вас за следваща кралица.
Поглеждам я в решителното лице.
— Не мога да бъда кралица — казвам простичко.
— Но си — настоява майка ми. — В крайна сметка той назова нашия род. Вие наследявате чрез мен.
— Но какво ще стане с принцеса Мери?
— Собственият ѝ баща я обяви за незаконородена в завещанието си, а освен това ние никога няма да приемем папистка кралица — намесва се лейди Дъдли. — Никога.
— Принцеса Елизабет? — прошепвам.
Този път никоя от тях не си прави труда да отвърне. Дори не назовавам Мери, кралицата на шотландците, въпреки че нейното право е също толкова валидно, колкото и нашето.
— Не мога да го направя — прошепвам на лейди Дъдли и хвърлям изкосо поглед към пълната с мъже стая. — Наистина не мога.
— Длъжна сте.
Един по един членовете на съвета падат на колене, докато всички се озовават на височината на раменете ми и аз се чувствам като обсадена от решителни гномове, не по-високи от малката ми сестра.
— Недейте — казвам нещастно. — Милорди, умолявам ви, недейте — чувствам как сълзите се стичат по лицето ми — за клетия ми братовчед, издъхнал толкова млад, и за мен, сама в тази ужасна стая с тези ужасяващи мъже, паднали на колене, и тези жени, които не искат да ми помогнат. — Недейте. Не мога да го направя.
Сякаш не съм казала нищо, сякаш са глухи за моя отказ, те се скупчват по-близо, както са на колене. Кошмарно е. Изправят се; идват един след друг да се поклонят ниско и да ми целунат ръка. Иска ми се да отдръпна ръцете си, но майка ми ме крепи с една ръка около гърба ми и хватка под мишницата. Лейди Дъдли държи ръката ми протегната, за да могат тези именити, непознати мъже да притискат месестите си устни към стиснатия ми юмрук. Давя се с риданията си, сълзите се леят по лицето ми, но никой не обръща внимание на това. — Не мога — проплаквам. — Принцеса Мери трябва да наследи трона. Не аз.
Извивам се в хватката им. Мисля си, че ще ме завлекат на ешафода. Проявих неподчинение към братовчедка си Мери веднъж, когато оскърбих вярата ѝ. Не се осмелявам да го направя отново. Да предявиш претенции към трона е акт на държавна измяна, наказуема със смърт. Не смея да го направя. Няма да го направя.
Вратите на голямата зала се отварят и баща ми и Гилдфорд влизат заедно.
— Татко! — проплаквам, сякаш зова Спасителя. — Кажете им, че не мога да бъда кралица!
Той идва до мен и аз изпитвам неимоверното облекчение на спасено дете. Мисля си, че той ще ме спаси от тази мъка и ще каже на всички, че не мога да бъда кралица. Но той също ми се покланя ниско, както не е правил никога преди, а после казва с най-строгия си глас:
— Джейн, вие бяхте посочена за наследница от нашия покоен обичен крал. Негово право беше да ви посочи: ваш дълг е да приемете наследството, което той ви даде. Това е ваш вменен от Бога дълг.