— Томас ли? — питам.
— Да, милейди — казва докторът тихо. — Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че той е мъртъв.
— Съпругът ми? — казвам. — Моят Томас, Томас Кийс? Кралският пазител на портите, най-едрият мъж в двора? Който се ожени за мен?
Продължавам да мисля, че със сигурност има грешка. Не може моят Томас да е оцелял във „Флийт“ през зимата, да е успял да се върне в Кент, да напише, че ще дойде при мен, а после да не издържи и да умре, преди да се съберем отново. Не е възможно нашата любовна история, такава чудата, невероятна история, да завърши толкова нещастно. Все си мисля, че това е някой друг Томас, не моят Томас, който е висок като дърво, с изпънати назад рамене и с мили очи, оглеждащи зорко всеки, който идва до портата му.
— Да, милейди — казва отново докторът. — Страхувам се, че е мъртъв.
Остърли Парк
Мидълсекс, пролетта на 1572 г.
По-късно, много по-късно, ми казаха, че при тези думи съм рухнала, че съм пребледняла и мислели, че никога няма да отворя очи. Не съм проговорила и мислели, че новината ме е убила. Когато все пак се събудих в леглото си, попитах дали е вярно, а когато ми казаха: „Да, да, Томас Кийс е мъртъв“, затворих отново очи и се обърнах с гръб към стаята. С лице към стената, чаках да ме споходи смъртта. Тогава ми се струваше, че съм изгубила всеки, когото някога съм обичала, и всеки, който ми принадлежи, че животът ми е безсмислен, загуба на време, че служи единствено, за да разгневява кралицата още повече, че тя се е превърнала в чудовище, че подобно на баща си се е превърнала в чудовищния Кърт — огромен звяр, който живее в недрата на Англия и поглъща най-светлите ѝ и прекрасни деца.
Това, че злобата на Елизабет разби сърцето на най-големия мъж в Англия, онзи голям мъж с голям дух, не доказва мощта ѝ, а показва силата на злото у една жена, когато тя не мисли за друго, освен за себе си. Елизабет черпи сила от суетата си. Всеки, който намекне, че друга жена е за предпочитане пред нея, трябва да умре. Всеки мъж, който предпочете друга жена пред нея, трябва да бъде прокуден. Дори някой като Томас, който ѝ служеше предано и чието предпочитание падна върху една малка жена, която стигаше само до широкия му кожен колан, дори на Томас не можеше да бъде позволено да живее щастливо, щом отмести поглед от Елизабет към друга жена — към мен.
Преместват ме в Остърли Парк, провинциалната къща на сър Томас Грешам, сякаш местят труп. Мислят, че ще умра сама в провинцията и че цялото неудобство ще приключи. Такова е и моето безмълвно желание. Сигурно такава е Божията воля и аз не желая да извърша скверно дело спрямо Него, като се самоубия, но не се храня и не говоря. Лежа със затворени очи, а възглавницата под главата ми е винаги влажна, тъй като сълзите постоянно се процеждат изпод затворените ми клепачи, докато плача за съпруга си, Томас, независимо дали съм будна или спя.
Дните стават по-къси и в три следобед в спалнята ми е тъмно като нощ, а после бавно, бавно, златната светлина започва да се връща по белите стени и сутрин чувам птичи песни отвън пред прозореца, небесата просветляват все по-рано и по-рано и аз си мисля, че съпругът ми, обичният ми съпруг, никога не би ме посъветвал да се предам. Той ме обикна, когато бях малко момиче върху прекалено голям за мен кон. Обичаше куража ми, обичаше непобедимия ми дух. Навярно мога да намеря отново онзи кураж и онзи дух, от любов към него.
И си помислям, че ако не друго, мога да лиша Елизабет от победата, каквато ще е смъртта на всичките ѝ братовчеди. Мисля си за Мери, кралицата на шотландците, очакваща връщането си в Шотландия, твърдо решена да се върне при народа и сина си. Мисля си за Томас, херцога на Норфолк, подготвящ собствената си защита в Тауър. Мисля си за моята братовчедка Маргарет Дъглас, сега овдовяла, тъй като съпругът ѝ загина при някаква схватка в Шотландия, която никога не спира да иска справедливост, никога не спира да предявява правата на своя шотландски внук над трона, и си помислям: проклета да съм, ако спестя на Елизабет проблема как да се справи с трима живи наследници. Проклета да съм, ако угодя на Елизабет чрез безмълвното оттегляне на поредната съперница. Аз съм сестра на Джейн Грей — наричат я първата протестантска мъченица, — няма да си тръгна кротко: тя не го стори. „Научи се да умираш!“ не означава да легнеш като мопса Джоу, с лапа върху носа, и да се предадеш. „Научи се да умираш!“ означава да обмислиш как смъртта ти да има смисъл, както има смисъл животът ти.
Затова след дългия, безмълвен период на траур ставам, защото обичам съпруга си и искам да изживея остатъка от живота си, за да го докажа, и защото презирам Елизабет и през остатъка от живота си ще живея така, че да ѝ създавам неудобства. Когато пролетта идва, ставам. Толкова е просто. Привдигам се и си подреждам косата, в която между златистото прозират сребърни нишки, както приляга на вдовица, поръчвам черен плат от магазините на сър Томас в Лондон, и споря с лейди Грешам колко плат ми е нужен за ушиването на рокля в траурно черно. Искам да е с пищни гънки и красиво ушита. После научавам, че нейният глупав, глупав съпруг (защото този човек е глупак, при все че разбира от делови въпроси) е отишъл при Уилям Сесил да пита дали действително мога да се обличам като вдовица. Сякаш това има значение за него, сякаш има значение за тях! Сякаш за една кралица би трябвало да е от значение дали една вдовица ще носи черно заради любовта на живота си. Сякаш подобава на една кралица да падне толкова ниско, че да се тревожи за черната фуста на най-дребната от своите поданици, сякаш е редно някой да ми откаже да нося черна рокля, когато нося огромна любов в сърцето си.