Надавам лек писък:
— Не! Не! Не, татко! Не!
Майка ми затяга хватката си върху раменете ми и ме разтърсва леко.
— Тихо — изсъсква полугласно. — Родена си за това. Би трябвало да се радваш.
— Как бих могла? — задавя ме ридание. — Не мога! Не мога!
Като обезумяла оглеждам строгите лица, търсейки някой, който може да разбере и да поеме ролята ми. Гилдфорд се приближава до мен и улавя ръката ми.
— Бъди смела — казва. — Това е огромна възможност за нас. Това е прекрасно. Толкова се гордея с теб.
Гледам го неразбиращо, сякаш говори на руски. Какво има предвид? Какво казва? Той се усмихва със своята усмивка на красиво дете, а после ме пуска и се отправя към майка си. Никой не се интересува от отказа ми, никой не чува, че не искам да заема трона. Ще ме короноват с или без мое съгласие. Аз съм като хванат натясно заек с оплетен в примка крак. Мога да се извивам и обръщам, мога да пищя, но нищо няма да ме спаси.
Тауър
Лондон, юли 1553 г.
Нося нова рокля от зелено кадифе със златна бродерия. Сигурно тайно са поръчали да я ушият по мой размер, в очакване на този ден. Когато завързват корсажа на кръста ми, си казвам, че е стегнат като примка около врата ми. Именно тогава разбирам със сигурност, че това не е изненадващо наследство от умиращия ми братовчед, моментен акт; това е план, съставян от доста време: мерките на талията ми са били съобщени на шивачката преди много месеци. Моят свекър Джон Дъдли, главата на съвета, сигурно е ръководил и подготовката на одеждите, и на коронацията, баща ми е дал съгласието си, а всички лордове от съвета са се заклели да го подкрепят, а после бедният ми, изтощен от болестта братовчед Едуард го е приел като свое и им е наредил да се обърнат срещу неговата полусестра Мери, законната наследница.
Майка ми се е съгласила да бъде подмината в моя полза. Сигурно се е борила с гордостта си в продължение на седмици. Всички са имали месеци да успокоят съвестта си — ако някога са имали такава. Но аз трябва да се обърна със страховете си към Бог и да се преборя с вменения си от Бога дълг само в рамките на няколко дни, а сега трябва да облека новата си украсена със златна бродерия зелена рокля, да се кача в кралската баржа, да седна на трона под златния балдахин, и да бъда откарана с развяващите се кралски вимпели в Тауър, за да се подготвя за коронацията си.
Пътувала съм в кралската баржа само като спътница на братовчед си, но сега седя в средата, на трона, и чувствам как студеният вятър повява от реката към това изложено на показ място. Когато се изравняваме с кея, виждам стотици хора по цялото протежение на речния бряг и вътре в Тауър, взиращи се в мен, и се чувствам засрамена, когато слизам от баржата и отивам към Лъвската порта под знамената, които не мога да приема за свои. Изненадва ме радостта, която буди у мен присъствието на Гилдфорд — придружител в самотния ми ужас. Той улавя ръката ми, за да върви с мен, а после отстъпва назад, за да ме пусне да мина пред него, така красиво, сякаш танцуваме на сватбата си. Радвам се за балдахина над главата си, сякаш той ще ме защити от Божия взор, докато вървя към измяната. Майка ми върви зад мен и държи шлейфа ми, дърпа го наляво и надясно, като орач, който насочва инатлив кон и го пляска с поводите, за да го принуди да прокарва бразди в тежката пръст.
Когато влизаме зад закрилящите стени на Тауър, виждам, че тук има още тълпи от хора, които чакат да ме поздравят. Сред групата от дами е и сестра ми Катрин. Обърканият ѝ поглед среща моя.
— О, Джейн — казва тя.
— Наричай я „ваше величество“ — процежда майка ми и мята встрани шлейфа на роклята ми, сякаш хвърля поводите на кон.
Катрин свежда покорно златокосата си глава, но поглежда към мен със зашеметени сини очи, докато минавам покрай нея. Тръгва зад мен, бледият ѝ съпруг се мъкне унило редом с нея. Отиваме в кралските покои и аз поруменявам от смущение, когато нахълтваме грубо в личните покои на Едуард, в кралския параклис, в кралската спалня. Не виждам как бих могла да остана тук: със сигурност няма да спя тук — как бих могла да спя в леглото на краля! Всичко, което му е принадлежало, е било набързо изнесено, а подът — преметен и покрит с нови тръстики, сякаш е мъртъв вече от месеци, а не от четири дни. Въпреки това имам чувството, че може да влезе всеки момент и ще бъда посрамена, задето ме е хванал да се перча в стола му.
Но това вече не са покоите на Едуард, неговите лични стаи: те трябва да бъдат мои, и докато стоим там, смутени от чувството, че не сме на мястото си, вратата се отваря с трясък и цяла процесия от служители на кралския гардероб тежко внасят безброй големи сандъци с рокли и накити от гардероба и съкровищницата. Всички прекрасни рокли, носени от Катрин Пар, са тук. Спомням си я облечена в тях. Наметките, които принадлежаха на Ана от Клев, перлите на Сиймор, френските шапчици на Ан Болейн, испанската златна бродерия на най-първата кралица, починала още преди да се родя. Единствените рокли, които ми стават, са малките, красивите одежди, принадлежали на Катрин Хауард, обезглавена за държавна измяна, когато е била само с няколко години по-голяма от мен, принудена да встъпи в брак като мен, станала кралица, преди да се е научила да бъде зряла жена.