В отговор на претенциите на принцеса Мери, че е законната наследница, съветът ме провъзгласява за кралица, и лордовете-наместници са разпратени в графствата си, за да се погрижат всички да узнаят, че кралят е мъртъв, а аз съм посочената от него наследница. Из цял Лондон са разлепени прокламации, свещениците оповестяват новината от амвоните си.
— Някой противопоставя ли се? — питам нервно баща си.
— Не, не, не се чува нито дума — успокоява ме той. — Никой не иска испанците да ни нападнат, никой не иска да се връщаме към върховенството на папата.
— Принцеса Мери със сигурност има поддръжници в страната — казвам неспокойно.
— Лейди Мери — поправя ме той. — Човек би предположил, че е така — но никой не се застъпи за нея, каквито и да са съкровените им убеждения. Разбира се, страната сигурно гъмжи от паписти, но те не се обявяват в нейна защита. Джон Дъдли се разпорежда от толкова време, подготви почвата. Стига испанците да не се опитат да се месят.
— Трябва да свикаме армия — нямам представа как се събира армия.
— Правим го — казва той. — Аз ще ги водя.
— Не — казвам внезапно. — Наистина, татко, не мога да се справя с това без вас. Не ме оставяйте при семейство Дъдли, с Гилдфорд и ужасните му родителите. Не ме оставяйте тук само с майка ми и момичетата и без никой, който да се застъпи за мен в съвета. Мама не казва нищо против лейди Дъдли, с Катрин все едно че нямам никого край себе си, Мери е прекалено малка. Трябва да имам някого тук.
Той се поколебава.
— Зная, че майка ви би предпочела да не тръгвам срещу нейната братовчедка принцеса Мери. А и не съм човек на военното дело…
— Джон Дъдли трябва да отиде! — възкликвам. — Всичко това е негова идея. Този план е негов. Освен това той потуши бунта на Робърт Кет само преди четири години. Би трябвало той да отиде.
— Не се разстройвай — казва баща ми, спирайки предпазливо поглед върху избилата руменина по лицето ми и повишения ми тон. Поглежда дамите ми и кимва на майка ми, сякаш да я подкани да дойде и да ме успокои.
— Не съм разстроена — казвам бързо. Трябва да успокоявам всички, постоянно. — Просто имам нужда близките ми да бъдат около мен. Гилдфорд има своите: братята му работят за него, майка му е тук, баща му направи всичко това за него. Защо дворът да е пълен с членове на семейство Дъдли, а вие да бъдете отпратен, така че само Катрин, Мери и мама да са тук с мен?
— Ще остана, не се безпокой. Бог е с нас и ти ще бъдеш кралица. Армията на Джон Дъдли ще залови принцесата, дори тя да стигне до замъка Фрамлингам и да издигне кралския си флаг там.
— Лейди — напомням му. — Лейди Мери. И кралският флаг не е неин. Мой е.
Джон Дъдли организира голяма прощална вечеря, преди да потегли от Лондон: странно съчетание от греховно перчене и греховен страх. Речта му не е героична. Чела съм достатъчно история, за да знам, че един мъж, готвещ се да потегли в поход, за да защити вярата си и своята кралица, би трябвало да говори войнствено. Вместо да изтъкне праведността на каузата си и сигурността на победата си, той предупреждава всички, че рискува живота и репутацията си, предава им истинско безпокойство вместо лъжлива увереност.
Гилдфорд и аз седим един до друг, вперили поглед в залата: балдахинът от златен брокат е над моя стол, не над неговия, столът ми е издигнат по-високо от неговия, докато баща му заплашва членовете на съвета, че ще ги предаде, ако те го предадат. Това не е реч, каквато би държал Цезар, преди да потегли в поход под всеобщи акламации, и аз го казвам на Гилдфорд.
— Но и тези хора тук едва ли са предани римски трибуни — отвръща той с унищожителен тон. — Нито един от тях не е достоен за доверие. Всеки от тях би изменил, ако сметне, че е застанал на губещата страна.
Каня се да обясня защо не е прав, когато баща му внезапно се обръща към нас, прави един от претенциозните си ораторски жестове, и заговаря за мен. Казва им, че съм наложена от тях кралица, поставена на трона принудително, вместо по свое искане. Ние с Гилдфорд примигваме един към друг като две бухалчета в гнездо. Ами предопределената ми от Бога съдба? Ами правото на братовчед ми да ми завещае трона си? Ами законното право на майка ми, утвърдено от завещанието на Добрия крал Хенри и предадено на мен? Бащата на Гилдфорд представя възкачването ми на трона да изглежда по-скоро като заговор, отколкото като Божие дело, а ако е имало заговор, това е държавна измяна.
Джон Дъдли потегля на североизток към Съфолк, а онези от нас, останали в Лондон, се заемат с делата по управлението на държавата, но докато не узнаем, че лейди Мери е заловена, си остава усещането, че това е по-скоро маскарад, отколкото истинско управляване. Гилдфорд не оспорва името или титлата си, но всеки ден вечеря сам, тържествено, седнал на трон като крал под балдахин от златен брокат, и му поднасят по петдесет блюда, които той после разпраща на многобройните придворни, които е поканил в двора, за да създаде у тях впечатление за величие. Понякога изпитвам безумното чувство, че той узурпира моята узурпация: заговор в заговора, грях върху грях. Той и неговата свита от негодници прекаляват с пиенето и се държат буйно, грубо и шумно. Чувам крясъците и песните, докато се храня с дамите в покоите си. Това би било достатъчно лошо, тъй като лакомията е скрита опасност за спасението, но по-лошото е, че Гилдфорд получава вести от баща си и брат си, преди новините да бъдат съобщени на мен.