Брат му, лорд Робърт, е човекът, който събира войска срещу лейди Мери в Норфолк, баща му, Джон Дъдли, е човекът, който потегля срещу нея от Лондон към Фрамлингам. Съвсем естествено дворът на Гилдфорд е мястото, където мъжете отиват да питат за новини: моят двор се състои от дами и сме лесни за пренебрегване. Не че съобщенията не стигат до мен: вестоносците наистина идват, всеки знае, че трябва да докладва на монарха. Но първо отиват да кажат на мъжете. Разбира се, дворът на една кралица със сигурност е обитаван предимно от дами, но как ще бъда властваща кралица, ако не съм в центъра на съветите на мъжете?
За мен това е загадка, която не бях предвидила. Мислех, че щом се заставя да приема короната на краля на Англия, ще разполагам с властта на английския крал. Сега разбирам, че поемането на властта като кралица е различно нещо. Мъжете са ми се заклели във вярност, прегъвайки коляно, но не демонстрират мъжка преданост към една жена, а — честно казано — аз съм много дребна и крехка, и дори с Божията подкрепа не съм внушителна.
А тези мъже са вероломни. Още същата нощ, след като Джон Дъдли потегля в поход, научавам, че Уилям Полет, маркизът на Уинчестър, който така лекомислено прибърза да предложи короната на Гилдфорд, се е изнесъл в собствения си дом в Лондон без позволение, а свекърът на Катрин, Уилям Хърбърт, също се опитва да замине. Нямам намерение да приема това несъобразяване с Божията воля, веднага повиквам маркиза и му нареждам да се върне на поста си.
Свиквам членовете на Тайния съвет и им казвам, че ще наредя да заключват портите на Тауър всяка вечер по здрач и очаквам по това време всеки лорд от съвета да е вътре. Очаквам всички дами да са на мое разположение, както и сестрите ми, майка ми и свекърва ми, както и съпругът ми. Те ме поставиха на трона в Тауър, и ще трябва да останат до трона и в Тауър с мен. Само ако се държим заедно, със светците в небето, ще възтържествуваме, докато Джон Дъдли препуска към лейди Мери като дявол, отправил се да си прибере дължимото.
Уилям Хърбърт се вмъква обратно в залата ми за аудиенции преди полунощ. Стоя будна до късно заедно с майка си и свекърва си, лейди Дъдли. Дори Гилдфорд е с нас, трезвен като никога. Синът на Хърбърт, все още блед и болнав, влиза в стаята зад него: сестра ми Катрин върви на половин крачка зад младия си съпруг.
— Трябва да останете тук, милорд — казвам рязко. — Имаме нужда от вас тук, в случай че има новини. По всяко време може да се наложи да свикаме съвет.
Той ми се покланя, но не казва нищо. Няма как да се защити.
— Освен това очаквам сестра ми да ми прави компания — казвам. — Не можете да я отведете без мое позволение.
Не мога да се възпра и хвърлям поглед към майка си, за да видя дали е съгласна с мен. Тя кимва: дори лейди Дъдли прави лек жест на съгласие. Всички знаят, че трябва да се държим заедно.
— Никой не може да си тръгне — казва Гилдфорд, сякаш вече не съм казала това достатъчно ясно. — Такова е желанието на баща ми.
Трябва да работим заедно: не може да изглеждаме разединени. Ние сме Божии войници — трябва да маршируваме в крак — затова съветът се събира и всички се споразумяваме да пишат на лорд Ричард Рич, който ми се закле във вярност, но сега е изчезнал, и да му напомнят, че трябва да ми остане верен. Графствата от Норфолк се колебаят, а Изтокът става несигурен. Възникват опасения, че моряците на корабите в пристанището ще се обявят в подкрепа на Мери. Провеждат срещата, изпращат писмото, но по-късно сутринта Катрин идва в покоите ми и ме дръпва за ръкава, докато пиша, и аз правя петно върху хартията.
— Виж какво направих заради теб! Какво има? — питам я.
— Заминаваме — изрича тя с едва доловим шепот. — Трябва да тръгна още сега. Свекър ми казва така — тя ми показва маймуната, седнала в сгъвката на лакътя ѝ. — Трябва да прибера господин Носльо в клетката му. И той трябва да дойде.