— Не можете да заминете. Казах му. Казах на всички. Ти беше там, чу. Всички трябва да останете.
— Знам, че им каза — отговаря тя. — Именно затова дойдох при теб сега.
Поглеждам я. За пръв път в живота ни, когато я поглеждам, я виждам не като леко дразнеща по-малка сестра, част от познатия пейзаж на Брадгейт, като бледа роза в градината, покрай която минавам всеки ден, а като истинско момиче, истинско като мен, млада жена, страдаща така, както страдам аз. Поглеждам бялото ѝ лице и тъмните ѝ, пламенни очи, усещам напрежението, което излъчва, и изпитвам не съчувствие, а силно раздразнение.
— Какво ти става? Защо изглеждаш толкова посърнала?
— Всички заминават с нас — казва тя нещастно. — Много от тях, във всеки случай. Твоят съвет — Тайният съвет — идва с нас в замъка Бейнардс. Разбраха се със свекър ми, Уилям Хърбърт, да се срещнат там. Изоставят те и отиват с него. Съжалявам, Джейн. Не мога да ги спра… — тя млъква, без да довърши, с леко свиване на рамене. Очевидно не може да попречи на най-видните лордове в страната да постъпят, както намерят за уместно. — Наистина казах, че не бива да… — подема тя немощно.
— Но аз им заповядах да останат тук! Какво си мислят, че ще правят във вашия дом?
— Боя се, че ще провъзгласят за кралица лейди Мери.
Аз само я гледам, потресена.
— Какво?
Тя отвръща на погледа ми и казва:
— Аз също трябва да тръгвам.
Очевидно е длъжна да се подчини на младия си съпруг и всесилния му баща.
— Не можеш.
— Можем ли да попитаме някого?
Толкова е нелепа.
— Да попитаме кого? Да попитаме какво?
— Как да постъпим? Можем ли да изпратим вест и да попитаме Роджър Ашам?
— Учения? Какво мислиш, че би могъл да направи той? Сега, когато моят Таен съвет ме напуска заедно с твоя свекър и провъзгласява за кралица една папистка?
— Не знам — подсмърква тя.
Разбира се, че не знае. Тя никога нищо не знае.
— Татко трябва да им каже — прошепва Катрин. — Татко трябва да каже на членовете на Тайния съвет да не идват в замъка Бейнардс и да не се обръщат срещу теб. Аз не мога.
— Е, кажи му да им каже! Доведи го тук веднага!
— Отказва. Вече го молих. Почитаемата ни майка отказва.
За миг мълчим, усещайки се повече като сестри, отколкото някога преди, сплотени в страха, и тогава ми става ясно, че невинаги става онова, което е редно, че светците невинаги маршируват неудържимо към небето, че благочестивите не триумфират задължително, че ние двете имаме не по-голям авторитет от малката Мери. Маймуната, господин Носльо, измъква кърпичката на Катрин от джоба ѝ и я пъхва в ръката ѝ.
— Ами аз? — питам.
За пръв път виждам, че в очите ѝ има сълзи.
— Дали би могла да дойдеш и ти? — казва Катрин. — Да дойдеш в замъка Бейнардс с всички? — тя преглъща мъчително. — Да кажеш на лейди Мери, че съжаляваш? Че е било грешка? Да дойдеш с мен?
— Не ставай глупава — казвам рязко.
— Ами ако ти и аз кажем, че всичко е било грешка? Ако те подкрепя и кажа, че не си го направила умишлено? Че са те принудили?
Виждам я как стисва по-здраво жакета на маймуната, сякаш животното също може да даде показания.
— Невъзможно.
Тя поклаща глава и казва:
— Така си и мислех — подава ми влажната си кърпичка и излиза от стаята без нито дума повече.
Оглеждам се. Сега виждам, че някои от дамите ми ги няма и си давам сметка, че не са присъствали и на молитвите тази сутрин. Покоите ми опустяват: хората ме изоставят.
— Никоя от вас да не си тръгва оттук — казвам рязко, и те внезапно вдигат глави, сякаш са се канели да избягат от Тауър в мига, щом изляза от стаята. Това е невярност, това е вероломство. Мисля си, че жените са особено склонни към безчестие. Мразя ги за това, но не мога да направя нищо срещу тях сега. Не мога да си представя как могат сами да понасят себе си, как могат да се молят. Бог ще им плати за неверността им към мен, Неговата дъщеря. Божиите мелници мелят бавно, но затова пък изключително ситно, както тези знатни дами и техните безчестни съпрузи ще научат.
Отправяме се на вечеря както обикновено. Гилдфорд седи до мен на по-нисък стол, балдахинът от златен брокат се простира над мен. Оглеждам залата — не се носи жужене на разговори, сякаш никой няма апетит. Почти ми идва да свия рамене. Нали всички искаха това — защо биха съжалявали за собствените си действия? Нима не знаят, че този свят е долина на сълзите и всички ние сме нещастни грешници?
Голямата врата в края на залата се отваря и влиза баща ми, вървейки сковано, сякаш го болят коленете. Вдигам поглед, но той не ми се усмихва. Тръгва към мен: разговорите замират и стаята утихва, докато той се приближава.