Застава пред мен, като отваря и затваря уста, но все така не казва нищо. Никога преди не съм го виждала такъв. Изпитвам смразяващия страх, че предстои да се случи нещо ужасно.
— Татко? — питам. Тогава той внезапно вдига ръка, улавя единия край на балдахина от златен брокат и дръпва толкова силно, че прътите, които го крепят над стола ми, падат настрана като отсечени дървета, с тракане, а платът се разкъсва.
— Татко! — възкликвам, а той се обръща рязко към мен.
— Това място не ви принадлежи. Трябва да се предадете на съдбата — казва той внезапно.
— Какво?
— Трябва да свалите кралските одежди и да се задоволите с живота на обикновена жена.
— Какво? — повтарям, но сега се опитвам да печеля време. Предполагам, че сме изгубили, и той е избрал това странно поведение — говори по-скоро като на сцена, отколкото като баща, говорещ на обичната си дъщеря, — за да може да бъде съобщено, че е смъкнал балдахина от златен брокат със собствените си ръце. А може би думите му изневеряват: но не изневеряват на мен; на мен те никога не ми изневеряват. — Свалям ги много по-охотно, отколкото ги сложих — казвам. — От покорство към вас и майка ми извърших тежък грях.
Той изглежда зашеметен. Сякаш е проговорил плющящият балдахин, или онзи тромав глупак Гилдфорд, който стои със зяпнала уста до мен.
— Трябва да се откажете от короната — казва баща ми отново, сякаш споря и искам да я задържа, и излиза от стаята, преди да мога да отговоря. Не се покланя.
Надигам се от трона и се отдалечавам от разкъсания балдахин. Отивам в личните си покои, а дамите ми ме следват. Виждам, че една от тях се спира да говори с прислужника на баща ми.
— Ще се помолим — казвам веднага щом вратата се затваря.
— Простете — обажда се жената от дъното на стаята. — Но баща ви изпрати съобщение да каже, че можем да си тръгнем сега. Мога ли да си събера нещата и да си отида у дома?
В тишината на опустелите стаи дочувам ликуването отвън, пред портите на Тауър. Първенците на града са наредили от фонтаните да се лее червено вино и всеки глупак и нехранимайко се напива и крещи: „Бог да пази кралицата“. Отивам да потърся баща си. Той ще знае как да постъпя. Навярно ще ме отведе у дома в Брадгейт.
Отначало не мога да го намеря. Не е в тронната зала, нито в кралските покои зад нея. Нито в залата за аудиенции, нито в личните покои. Няма го в апартаментите на Гилдфорд, които са тихи като никога. Дори Гилдфорд е потиснат, играейки карти само с половин дузина приятели. Изправят се на крака, когато ме виждат, аз питам Гилдфорд дали е виждал баща ми и той отговаря отрицателно.
Не спирам да попитам защо е толкова блед и напрегнат, защо буйните му приятели са така необичайно тихи. Искам да намеря баща си. Няма го в Бялата кула и затова излизам навън и изтичвам през моравата до параклиса „Сейнт Питър“ — мисля си, че може да се моли сам пред малкия безмълвен олтар, но го няма и там. Отнема ми доста време да отида до конюшните, и точно когато влизам, чувам камбаните на „Сейнт Пол“ да бият, отново и отново — силен, оглушителен шум, не звънтенето, което отброява часа, а неспирен звън, отново и отново; после се присъединяват всички други камбани — какофония, сякаш всички камбани на Лондон звънят едновременно. Отвъд стените на Тауър чувам хората да крещят и ликуват. Гарваните изхвърчат рязко от дърветата в градините на Тауър и от скритите си места за кацане навсякъде из Тауър и се издигат с кръжене нагоре сред шума като тъмен облак, злокобен, буреносен облак, и аз затискам ушите си с длани, за да пропъдя шума от неспирните викове, камбаните и внезапно обзелия ме страх от грачещите птици. Чувам се как казвам раздразнено: „Нямам представа за какво е този шум!“ Но всъщност знам.
Изтичвам в двора на конюшнята като бедно момиче, с изкаляни поли, притиснала ръце към главата си, и откривам, че баща ми е стъпил на издигнатото стъпало за възсядане на коня, и се качва на седлото. Отивам до коня и слагам ръка върху повода му.
— Какво става, татко? — налага се да крещя, за да надвикам шума от камбаните. Портата на конюшнята се разтваря с трясък, когато половин дузина конярчета изведнъж изтичват навън и я оставят незалостена. — Какво, в името Божие, става сега?
— Изгубихме — казва той и се навежда ниско от седлото да положи длан върху главата ми, сякаш ме благославя за сбогом. — Бедно дете. Това беше огромен риск, и ние загубихме.
Продължавам да не разбирам. Струва ми се, че не разбирам нищо. Не чувам. Това е проблемът: че не чувам какво казва. Звънът на камбаните е толкова силен, гарваните — толкова шумни. Сигурно съм го чула погрешно.
— Какво сме изгубили? Разбрах, че се оттегляме. Знаех, че тя защитава Фрамлингам. Битка ли е имало? Войската на Джон Дъдли победена ли е?