— Никаква битка. Тя спечели, без дори един меч да бъде изваден от ножницата. Лондон провъзгласи Мери за кралица — казва той. — Въпреки всичко, което направих за теб. Затова бият камбаните.
Свалям ръка от поводите и се отдръпвам със залитане назад от големия кон, и баща ми моментално приема това като сигнал да потегли. Без нито дума повече пришпорва коня си към отворената порта и двора на конюшните. Затичвам след него.
— Но какво правите? — изкрещявам към него. — Татко! Къде отивате?
— Аз съм просто човек — казва той, сякаш това обяснява всичко.
— Къде отивате?
— Ще се присъединя към онези, които провъзгласяват Мери за кралица, а после ще отида да я помоля за прошка.
Тичам до коня му, докато той язди към портата, но не мога да се движа в крак с него. Изоставам. Портата е широко разтворена и виждам как отвън хората танцуват на улицата и се прегръщат, други хора, надвесили се навън от прозорците, съобщават с викове какво виждат на онези на улицата, и през цялото време — ужасният шум на камбаните на стотици църкви, звънтящи и биещи едновременно из цял Лондон.
— Татко, спрете! Чакайте ме! Какво да правя?
— Ще те спася — обещава ми той, а после пришпорва коня си, минава в лек галоп през отворената порта и през тълпата, преди някой да успее да разпознае в него бащата на момичето, което беше кралица в продължение на по-малко от две седмици.
Стоя като глупачка, загледана след него. Той ще ме спаси: това трябва да ме утешава. Потегли оттук, за да ме спаси. Настъпи огромен обрат, но баща ми отиде да оправи нещата. Трябва да чакам тук, той ще се върне и ще ми каже какво трябва да правя сега. Каквото и да сме правили тук — а сега то ми се струва като сън, след който се събуждаш и едва не се разсмиваш, и благодариш в молитвата си на Бог, че те е избавил от кошмара, защото той е бил толкова странен и безумен — каквото и да сме правили тук, то е свършило. Или поне аз предполагам, че е свършило. Освен ако обратът не е временен и не бъдем върнати на власт.
Баща ми ще ме спаси, както обеща, че ще стори. Джон Дъдли сигурно има план. По-добре ще е да се върна в покоите си и да се погрижа никой друг да не си тръгне. Не искаме да изглеждаме непокорни. Не искаме да бъдем като лаодикийците — хора, осъдени за безразличие, защото се колебаят9, не искаме да посрамим Нашия Господ, когато зърнем враговете Му. По-добре да изглеждам така, сякаш съм толкова сигурна в земния си баща, колкото и в моя Отец на небето.
Започвам да си мисля, че са ме направили кралица за един ден, както правят на коледните тържества, глупачка с хартиена корона, която си мисли, че е истинска кралица, че скиптърът ми от блестящи гирлянди е тежък, а задълженията ми — важни. Започвам да си мисля, че ставам за посмешище. Страхувам се, че хората ми се присмиват.
Ще умра от смущение, ако наистина е така: мога да понеса всичко, но не и да бъда смешна, и затова трябва да остана в покоите си и да наредя на дамите си да останат с мен, а на свитата на Гилдфорд — да остане край него. Собственият ми баща смъкна балдахина от златен брокат и аз не нареждам на никого да го вдигне отново. Тронът е отнесен без нито дума, големият държавен печат е изчезнал някъде, ключовете на Тауър са изчезнали от куката, а покоите ми са празни.
А сега откривам, че съм пропуснала момента да задържа дамите си при мен. Както в края на лятото, когато в Брадгейт забелязвам, че лястовиците кръжат около купичките все по-бързо и по-бързо, а после изведнъж няма никакви, а аз дори не знам в кой ден са си тръгнали. Точно като лястовиците, и моите дами са изчезнали от покоите ми. Не знаех, че ще си отидат, не ги видях да си тръгват. Дори майка ми я няма, изчезнала като черен бързолет. Отишла си е, без да ми каже, вземайки Мери със себе си. По-ядосана съм на нея, отколкото на Катрин, защото тази пречупена тръст10 поне дойде при мен да каже, че ще трябва да си тръгне. Единствените жени, останали в Тауър, са няколко съпруги на незначителни благородници, прислужниците, съпругата на коменданта на Тауър, която живее тук, и свекърва ми, лейди Дъдли. Изоставена тук, тя изглежда ужасно, като кит, заседнал на студен бряг, случайно изхвърлен на сушата. Седи на столчето си с празни ръце, без Библия за четене, без ризи за шиене, бездействаща жена с рухнали планове.
— Имате ли вест от съпруга си? — питам настойчиво.
— Предал се е — изрича тя задавено, с дрезгав от мъка глас. — В Кеймбридж. Предал се на онези, които едва предния ден се гордееха, че е техен предводител.
Кимвам бързо, сякаш думите ѝ ми звучат смислено, сякаш изобщо я чувам, но всичко това далеч надхвърля възможностите ми да разбера. Никога не съм чела нищо, което да ме подготви за обрат като този. Не мисля, че някога е имало обрат като този, не и в някоя история, която съм изучавала. Пълно поражение без битка? Никаква защита? Голяма армия, събрана и потеглила в поход, но после обърната кръгом, за да си тръгне кротко? Прилича повече на вълшебна приказка, отколкото на исторически летопис.
10
„… пречупена тръст няма да строши, и тлеещ лен няма да угаси; ще произвежда съд по истина.“ — Исаия 42-3. — Б.пр.