— Е, ще си отида у дома — решавам. Говоря решително, но тайно се надявам, че тя ще ми нареди да отида в къщата ѝ в Лондон или ще ми заповяда да чакам тук баща ми да ме спаси.
Тя поклаща глава:
— Не можете. Затвориха портите на Тауър — казва. — Нима мислите, че щях да съм тук с вас, ако можех да си тръгна? Вие бяхте кралица, но сега сте затворничка. Вие залостихте портите, за да задържите хората си вътре: сега те са залостени, за да не пуснат вас да излезете. Никога повече няма да видите дома си. Дай Боже аз да успея.
— Аз ще отсъдя това! — процеждам и се обръщам, излизам от стаята и отивам в големия апартамент на Гилдфорд.
Почти празен е. Спирам за миг пред вратата, когато от мириса на старо печено месо ме връхлита вълна от гадене. Няколко души са се събрали до огнището, в далечния край. Няколко слуги събират бокали и мръсни блюда. Гилдфорд е сам, седнал на големия си стол, прътите на натруфения му балдахин от златен брокат, символ на тщеславието му, са се килнали пиянски на едната и на другата страна. Той прилича на шут, който се преструва на крал, но без двор.
— Всички си отидоха — казвам му, когато се изправя и ми се покланя.
— Ще си вървим ли? — пита той. — Майка ми каза ли, че вече можем да си отидем у дома?
— Каза, че са залостили портите, за да ни попречат да излезем, и са арестували баща ти.
Той придобива ужасено изражение и казва:
— Трябваше да го предупредя. Трябваше да отида с него. Само да бях тръгнал с него, редом с него, като негов син.
— Пиян си — казвам злобно. — И не знаеш нищо.
Той кимва, сякаш това са интересни сведения.
— Права си — казва ми. — Права и по двата въпроса. Наистина съм пиян. И не знам нищо — надава лек кикот. — Можеш да си съвсем сигурна, че половин Лондон ще е пиян тази нощ, и всички до един няма да знаят нищичко. Най-вече няма да знаят нищо за нас: за нас, семейство Дъдли.
Гилдфорд пиянства с дни, в новите си покои в кулата Бийчам, където е затворен, без свитата си, без приятелите си, само с двама слуги, които го измъкват от леглото сутрин и го натикват в него вечер. Не му е позволено да излиза извън покоите си, затова предполагам, че е затворник, докато лейди Мери ни помилва. Майка му се е отдала на мълчаливо бдение в покоите ми. Много лоша компания е.
Ровя се в книгите си. Странно, но нямам нищо за правене. Не ми позволяват да напускам Тауър, портите са затворени, но зад високите стени мога да ходя, където поискам — през моравата до параклиса, до помещенията с архивите, до градините, до конюшните. Обичам вечер да се разхождам по крепостните валове между кулите, от които се открива гледка към реката. По-хладният въздух успокоява разбунтувания ми стомах. Още кървя, още ми е лошо. Нещо ме трови. Не мисля, че ще се оправя, докато баща ми не ме отведе обратно в Брадгейт. Започнах да сънувам, че съм в спалнята си у дома, с изглед към езерото, но после се събуждам и чувам шума на града, виждам безцветните утринни небеса и осъзнавам, че все още съм далече от дома си.
Чувам тропот откъм портата при кулата Байуърд и надзъртам от стената, за да видя кой влиза. Затворници са, обградени са от стража, има половин дузина мъже. Чувам дюдюкането на тълпата отвън пред портата, заглушено, когато портата се затръшва и резетата са спуснати. Едва различавам лицето на затворника, който върви най-отпред. Господи, това е свекърът ми, Джон Дъдли, пристъпва гордо с вдигната глава и шапка в ръка, а сега разпознавам синовете му сред групата изпаднали в немилост. Благодаря на Бог, че баща ми не е сред тях. Семейство Дъдли са арестувани, а баща ми е свободен. Сигурно ще се срещне с нашата братовчедка принцеса Мери и ще обясни как се е стигнало дотук, застъпвайки се за освобождаването ми. Благодаря на Бог, че семейство Дъдли са тези, които ще бъдат обвинени за всичко това. Планът беше техен и всички го знаят. Те хранят големи амбиции от години: сега ще бъдат принизени, и така им се полага.
Затворниците са разделени. Моят свекър отива в кулата „Сейнт Томас“ над шлюза, а синовете му са отведени в кулата Бийчам, за да споделят стаите на брат си Гилдфорд. Гледам ги как слизат по стъпалата, като навеждат глави, за да влязат през ниската врата, и не изпитвам нищо — нито съчувствие, нито страх за тях. Възниква кратка схватка, когато Джон Дъдли се опитва със сила да слезе по стъпалата, за да бъде със синовете си. Виждам, че най-младият, Хенри, плаче. Предполагам, че Гилдфорд ще се радва да бъде с братята си, но ще разбере, че пиянството и незнанието на нищо няма да го спасят сега, когато баща му е арестуван.