Помислям си, че е по-добре да се върна в покоите си, но когато стигам там, откривам, че дрехите и книгите ми са преместени; сега ще живея в къщата на господин Натаниъл Партридж, надзирател на онази част от Тауър, която е отделена за затвор на високопоставени благородници. Къщата е красива, гледа навътре, към градините, с изглед към Бялата кула. Стаите ми са достатъчно големи и удобни. Все още имам три придворни дами и един лакей. За мен е все едно: казвам на госпожа Партридж, жената на тъмничаря: „Външната показност не значи нищо за мен. Докато имам книгите и учението си и мога да се моля, не ми трябва нищо друго.“
Тя прави малък реверанс — не дълбок и почтителен, както преди да влязат арестуваните мъже от рода Дъдли. Намирам това за много дразнещо, но после си спомням, че става дума за външна показност, за която изобщо не ме е грижа.
— Оставете ме — казвам тихо. — Ще пиша.
Мисля си, че ще запиша разказа си за тези дни и ще го изпратя на моята братовчедка принцеса Мери. Мисля си, че би трябвало да ѝ обясня как всичко случило се не е било мое дело, и, ако предсмъртните желания на моя братовчед краля трябва да бъдат пренебрегнати, тогава съм доволна отново да стана поданица, а тя отново да бъде наследницата: всъщност, доволна съм тя да бъде коронована за кралица. Бог знае, че като Тюдори сме се нагледали на промени. Родната ѝ майка бе отхвърлена и бракът ѝ бе обявен за невалиден, а титлата ѝ — отнета. Самата тя е била принцеса, а после е ставала „лейди Мери“ два пъти в живота си. Именно принцеса Мери ще разбере, че титлата може да бъде отнета така лесно, както и да бъде натрапена, и че съвестта ми е чиста.
На следващия ден чувам суматоха под прозореца на спалнята си. Като притисна лице към студеното стъкло на прозореца, мога едва-едва да различа фигурата на младия Хенри, лорд Хейстингс, слабоватият съпруг на Катрин Дъдли; той сякаш напуска кулата Бийчам, където са задържани момчетата Дъдли. Смее се, разтърсвайки ръката на друг мъж, който явно е дошъл със заповедта за освобождаването му. Комендантът на Тауър, сър Джон Гейдж, стои отстрани с шапка в ръка. Явно младият Хенри отново е важна личност, вече не е обвинен предател като новите си шуреи. Разбира се, принцеса Мери със сигурност ще бъде милостива към приятелите си, а Хенри е роднина на нейната гувернантка, Маргарет Поул, която умря точно на същото място, където те сега така безгрижно си разменят комплименти. Хенри сигурно се радва да напусне Тауър, който е такова злополучно място за семейството му. Докато го гледам как си отива, насочил се с едри крачки към главната порта, виждам, че влиза друг мъж.
Разминават се без дори най-малък жест на разпознаване, затова решавам, че сигурно е някой непознат, а после осъзнавам, че, разбира се, Хенри Хейстингс няма да покаже, че е познал човек, който влиза вътре. Подобно на моя съпруг, който твърди, че бил пиян и не знаел нищо, през тези дни никой няма да знае нищо и да разпознава никого. Всеки, който е бил свързан със семейство Дъдли, ще иска да покаже, че не знае нищо и не разпознава никого. Хенри Хейстингс ще приема за непознат всеки, който влиза в Тауър: но собственият му баща е оставен тук, напълно пренебрегнат. Сега не е безопасно да познаваш когото и да е. Ето как се прави — Хенри подминава този новодошъл, без да хвърли дори един поглед към него, само леко отдръпване, леко извръщане на глава, за да не се срещнат очите им.
Усмихвайки се на тази печална жива картина, аз го изпращам с поглед, а после насочвам вниманието си към новодошлия. Отначало не го разпознавам. Главата му е сведена, стъпките му са бавни, изглежда като всички мъже, които влизат тук сега: сякаш някой им е изкарал въздуха с юмрук, смалени са до ръста на гномове, както изглеждаха, когато до един коленичеха пред мен.
Но кой все пак е този новодошъл мъж, който влиза в затвора, влачейки крака? Кой от моите многобройни самозвани съветници е принуден сега да се изправи лице в лице със стореното зло? Виждам само темето и тила му, но изпитвам увереност, че го познавам — нещо в позата на приведените му рамене, нещо в тътрещите се крака. Извиквам. Внезапно заблъсквам по дебелото стъкло на прозореца, наранявайки дланите си, когато ги стоварвам върху обкованите с олово стъкла. Крещя, но той не може да ме чуе. Този сломен човек е единственият, на когото мога да се доверя.