— Баща ми! Татко! Татко!
Искам позволение баща ми да бъде настанен в моите покои. Това е глупаво от моя страна: той не е гост в кралския дворец, аз вече не съм кралица, за да разпределям покоите. Намирам се под домашен арест, а той е затворник в килиите. Осъзнавам, че всичко се е променило: всичко. Той не само не може да живее с мен: не ми е позволено дори да го виждам. Настоявам да видя майка си.
— Тя дори не е в Лондон — казва неловко главният надзирател на Тауър, господин Партридж. — Съжалявам да ви го съобщя, ваше… — запъва се с титлата ми. — Както и да е, няма я.
— Къде е тя? — питам. — У дома ли е?
— Не е в дома ви — казва той. Говори бавно, подбирайки внимателно думите си. — Отиде при кралицата да моли за помилване.
Изпитвам такова облекчение, че почти ми идва да заплача. Разбира се! Ще говори с братовчедка си, за да издейства помилване за баща ми. Хвала на Бога!
— Тя ще повика мен и баща ми. Ще се приберем у дома в Брадгейт.
— Наистина, надявам се.
— Къде е кралицата?
Той изглежда несигурен, сякаш мисли, че е по-добре да не знам.
— Идва насам — казва. — Пътува към Лондон, с чести почивки. Придвижва се бавно.
— Искам да видя и нея — казвам дръзко. В края на краищата, тя ми е братовчедка. Някога бях нейната малка любимка. Тя знаеше, че не съм от нейната вяра, и въпреки това ми предлагаше красиви рокли. Сега ми се иска да бях по-вежлива в противопоставянето си на нейното погрешно мислене. Но въпреки това ние все още сме сродници. Редно е да говоря с нея. Би било по-добре да обясня направо на нея. Съчинявам оправдание, но навярно би трябвало да ѝ се извиня лично.
Той гледа към пода, към носовете на ботушите си, не вдига очи.
— Ще съобщя, че молите за аудиенция с нейно величество кралицата — казва. — Но ми казват, че няма да бъдете освободена.
— Докато кралицата не ме повика — казвам.
— Дотогава — но той не говори толкова уверено като мен: а аз се преструвам.
Тауър
Лондон, август 1553 г.
Гледам през прозореца, като осиротяло дете, но никога повече не виждам баща си, макар да виждам как още много мъже от кратко просъществувалия ми съвет биват арестувани. После, с течение на дните, виждам как те, един по един, излизат отново. Всички са освободени. Разбира се, кралицата е милостива. Защо да не бъде? Тя срази този зле обмислен бунт и спечели чрез всеобщо одобрение онова, което, като еретичка, никога не би могла да заслужи. Би трябвало да благодари на враговете си, вместо да ги наказва, защото те сплотиха народа зад нея. Тя ги кара да плащат огромни глоби — всеки от тях ще ѝ плати цяло състояние.
Помислям си иронично, че не ѝ остава друго, освен да прояви милосърдие — ако екзекутира всеки член от своя Таен съвет, прегънал коляно пред мен, изобщо няма да разполага с Таен съвет. Всеки благородник в Англия настояваше да бъда коронована за кралица: тя няма друг избор, освен да ги освободи. Вместо да ги обезглави, ще събере средства, точно както правеха навремето баща ѝ и дядо ѝ: взема пари от тях и ги обвързва да ѝ служат, налагайки ужасни глоби върху имуществото им.
— Баща ви е бил освободен — подхвърля придворната ми дама след сутрешните молитви.
— Какво? Откъде знаете?
— Тръгнал си е през нощта, малката прислужница на семейство Партридж ми каза.
— Избягал ли е? — изричам със запъване. Не мога да разбера какво е станало.
— Не. Бил е освободен. Но предпочел да си тръгне без много шум, преди портите да се отворят на разсъмване. Малкото момиче предположи, че ще искате да знаете, че той е в безопасност. Тя почита реформираната религия като вас. Гордеела се да му носи ейл от кръчмата и пайове от фурната. Смятала, че за нея е чест да служи на човек, рискувал живота си за реформираната вяра.
Кимвам като малка кукла, която се поклаща, когато я потупате с пръст. Кимване, кимване, кимване. Отивам до ъгъла, който съм си отделила за молитва и за четене на Библията. Коленича и благодаря на Бог, задето баща ми е в безопасност, за милостта на кралицата и за убедителността на онази велика жена, майка ми. Сигурно е обещавала луната и звездите, за да издейства кралско помилване за съпруга си. Би трябвало да се радвам много, че е била така убедителна и че е работила в полза на баща ми. Баща ми е в безопасност. Това е най-важното. Би трябвало да се радвам много. Не си позволявам да се запитам защо не е дошъл да ме види, преди да си тръгне, нито защо не съм освободена заедно с него. Знам, че родителите ми, които винаги са изисквали послушание от мен, ще ме повикат при себе си в мига, когато им потрябвам. Знам, че отново ще бъдем всички заедно. Знам, че ще бъдем у дома, в Брадгейт. Никой няма да ни го отнеме, никой няма да ме прогони от малката ми спалня, от изящната градина, полята, горите, библиотеката със стотици книги. Единствено Бог в Своята милост знае колко ще се радвам да се озова там.