По улиците от Тауър до Гилдхол се редят гвардейци: нашето затворническо шествие се предшества от секирата на палача, а след нея върви архиепископ Томас Кранмър, благочестивият свещеник, който ни даде английския молитвеник и който преведе псалмите с моята скъпа кралица Катрин. Той е в Тауър, откакто се противопостави на кралицата за въвеждането на папистката литургия. Той беше мой учител заедно с кралица Катрин, познавам го добре: имам пълна вяра, че щом той върви след брадвата, Господ върви пред нея. Горда съм да вървя зад такъв добър човек. Бих го последвала до портите на рая.
Но за нещастие аз не вървя точно по стъпките му, защото непосредствено след него върви съпругът ми, Гилдфорд, блед и явно уплашен, и едва тогава идвам аз, ескортирана от две придворни дами. Зад нас идват двама други членове на семейство Дъдли: Амброуз и Хенри. Поне те изглеждат изпълнени с достойнство и гледат дръзко.
Нося черна рокля, черна шапчица, поръбена с кехлибар, и черна наметка, украсена с кожа. Държа в ръце отворен молитвеник и го чета, докато вървя, макар че дребният шрифт танцува пред очите ми, и, честно казано, не виждам нищо. Няма значение: зная молитвите наизуст. Важното е, че го нося, че привидно го чета: всеки, който ме погледне, може да види, че се уповавам на Словото Божие, както е изречено от Неговия Син, както е написано в Неговия завет, както е преведено от кралица Катрин и мен. Не се уповавам на мънкането на някой свещеник или продължителната служба на латински, която ме посреща в Гилдхол. Спасена съм от вярата си в Словото, не от кръстенето и помазването, от пищните одежди и размахването на кадилницата, което продължава, докато съдиите влизат, прекръстват се и прошепват: „Амин“, а после правят всичко по силите си, за да покажат, че това е противопоставяне на папист срещу реформатор, лъжи срещу истина, ерес срещу Бог, овце срещу кози, те срещу мен.
Процесът се оказва просто рецитиране на безсмислици от мъже, които знаят прекрасно какво е станало, но не смеят да го кажат сега на онези, които го знаят също толкова добре, но чието бъдеще зависи от отричането му. Всички лъжат. Аз не съм подканена да говоря, а само да направя признание. Нямам възможност да обясня силата на Словото Божие.
Съдиите, които са също толкова виновни, колкото и обвиняемите, осъждат всички мъже да умрат така: да бъдат завлечени до мястото на екзекуцията си, а там — обесени и след това съсечени, коремите им — отворени и вътрешностите им извадени, а след това ръцете и краката им да бъдат отсечени. Това е обесване, изкормване и разсичане на четири, и е точно като разпъване на кръст. Екзекуцията ще се състои на Тауър Хил, който би трябвало да прекръстят на Голгота. Слушам присъдата и дори не трепвам, защото просто не мога да повярвам. Най-скъпият приятел и ментор на кралица Катерина да бъде изкормен заради ерес? Именно Томас Кранмър извърши последно миропомазване на умиращия крал Хенри. Написа „Общия молитвеник“. Как може да е еретик? Как може дъщерята на неговия приятел да го изкорми?
Що се отнася до мен, моето положение е по-лошо и също толкова противоречиво. Осъждат ме на смърт или чрез обезглавяване, като изменница, или чрез изгаряне на Тауър Грийн, като еретичка. Слушам лъжите, които изричат и смъртните наказания, с които заплашват, и изражението ми остава каменно. Ан Аскю, една обикновена жена, беше изгорена жива на кладата в Смитфийлд заради нашата вяра. Нима мислят, че Нашият Спасител, който я подкрепяше, ще измени на мен? Нима мислят, че не дръзвам да стана мъченица като нея? Осмелявам се — а те ще се осмелят ли?
Имам вяра. Мисля, че ще произнесат присъдата, но ще отлагат отново и отново, а след като всички се успокоят и забравят за нас, ще пуснат всички по домовете ни: Томас Кранмър, момчетата Дъдли, мен. Смъртната присъда е заплаха, която да всее страх у другите и да ги накара да си мълчат и да се покоряват. Това не е участта ми. Ще чакам, ще уча, няма да се боя. Времето ще отмине, и аз ще бъда освободена, за да се прибера у дома в Брадгейт, ще седя на писалището си под отворения прозорец и ще чувам птиците в дърветата и ще усещам уханието на сеното, носещо се от полъха на летните ветрове, и заедно с Катрин и Мери ще играем на криеница в гората.
— Не ме е страх — обяснявам на Катрин.
— Тогава си луда!
Улавям ръцете ѝ, които подръпват роклята ѝ и пълната с плодове кошница, която е закрепила на коленете си и я полюшва като бебе, като племенника, с когото никога няма да се сдобие от мен.
— Не ме е страх, защото зная, че този живот е просто една долина на скръбта, през която минаваме — казвам ѝ пламенно. — „Блажен човек, чиято сила е в Тебе, и чиито пътеки в сърцето са насочени към Тебе. Като преминават долината на плача, те намират извори в нея, и дъжд я покрива с благословия.“13