Коленича. Чувам въздържания глас на брат Фекнам. Слагат ми превръзката на очите, преди да съм зърнала за последен път чайките. Исках да погледна облаците, исках непременно да зърна за последен път небето. Внезапно опознавам страха и ме връхлита бялата слепота от нахлузената посред бял ден превръзка на очите.
— Какво да правя? Къде е? — изпищявам, обзета от паника, а после някой насочва ръцете ми към дръвника и плътният допир до солидната му, груба квадратна повърхност ми подсказва, че участта ми е неизбежна. Това наистина е материалният свят: това е най-материалното нещо, което някога ще докосна. Осъзнавам, че е последното нещо, което някога ще докосна. Вкопчвам се в дръвника, дори усещам зърнестата повърхност на дървото. Трябва да положа глава върху него. Усещам, че превръзката на очите е мокра от сълзите ми, меки и топли по затворените ми клепачи. Сигурно плача. Но поне никой не може да види, а каквото и да стане после, зная, че не е смъртта, защото никога няма да умра.
Книга втора
Катрин
Замъкът Бейнардс
Лондон, пролетта на 1554 г.
Изпратих ти, моя добра сестро Катрин, една книга, която, макар да не е украсена отвън със злато, вътре съдържа нещо по-скъпо от скъпоценните камъни. Това, скъпа сестро, е книгата на Божиите закони: Това е Неговият Завет и Последна Воля, които той оставя на нас, клетниците, и които ще те отведат до пътя на вечната радост, и ако ти, с благочестив ум, го прочетеш, и с искрено желание го следваш, ще ти донесе нетленен и вечен живот.
Ще те научи да живееш и ще те научи да умреш… ще ти донесе по-голяма облага, отколкото би спечелила от притежаването на земите на твоя злочест баща… такива богатства, които нито алчният ще ти отнеме, нито крадецът ще отмъкне, нито молецът ще разяде…
И колкото и печална да е смъртта ми, ликувай, както ликувам аз, и помисли, че ще бъда избавена от тази поквара и ще приема непоквареността и нетленността, понеже съм сигурна, че в замяна на загубата на един тленен живот ще намеря нетленно щастие.
Сбогом, добра ми сестро, уповавай се само на Бог, който единствен трябва да те подкрепя.
Чета с нарастващо стъписване тази проповед — единственото сбогуване с по-голямата си сестра, което някога ще имам. Прочитам го отново, само че този път съм бясна. Наистина не знам какво според нея ще правя с това ужасно писмо. Не знам каква полза според нея ще имам от него. Трябва да кажа, че ако аз бях тази, на която ѝ предстоеше да умре, нямаше да напиша подобно писмо на малката Мери. Що за писание! Как изобщо би я утешило? Чета го и го препрочитам, макар очите ми така да се възпаляват от плач, че не разчитам грижливия ѝ, отработен почерк. Няма нищо задраскано, няма мастилени петна. Не е плакала, докато го е писала, както плача аз, докато го препрочитам. Не го е надраскала отчаяно, в пламенно желание да се сбогува с мен, своята малка сестра, която се уповава на нея и я обича толкова много. Не е жадувала да ми каже, че ме обича, че мисли за мен, че е сломена, задето няма да пораснем заедно. Вече никога няма да бъдем две придворни дами, обсъждащи с кикот почитателите си, никога няма да бъдем учени стари дами, четящи на децата си. Тя е премислила тези елегантни абзаци и ги е написала така, както са ѝ дошли на ума, с изящна начетеност, без колебание. И все за Бог. Бог! Както обикновено.
Разбира се, знам точно какво ще направя с него веднага след като свърша с четенето и препрочитането. Няма да го смачкам на топка и да го хвърля в огъня в пристъп на яростна скръб, какъвто беше първият ми порив. Ще направя това, което тя е искала да направя. Дори не беше нужно да ми казва: знаела е, че ще се досетя. Не беше нужно да разваля святата си безпристрастност с практически наставления. Знам какво иска, без да го казва. Трябва да изпратя това писмо, това безчувствено, неподобаващо за една сестра писмо, до нейните тъй наречени важни приятели в Швейцария, а те ще го отпечатат, ще го публикуват и ще го разпратят до всички. И всички ще го прочетат и ще кажат какво прекрасно, благочестиво писмо е това, каква светица е било това момиче, какви мъдри съвети дава на малката си сестра, колко сигурно е, че нейната вяра я е отвела в рая. Какъв късмет имаме всички, че сме били благословени с присъствието ѝ.