Тогава всички ще се възхитят на Джейн и вечно ще цитират това проклето писмо. Ще го отпечатат в Англия и Германия, и Швейцария като прослава на прекрасната начетеност на Джейн Грей, доказателство, че тя е била изключителна млада жена, споменът за която ще бъде вечен, чийто живот ще бъде проповед за младите. А ако някой изобщо се сети за мен, ще си каже, че съм твърде глупаво и лекомислено момиче, за да бъда избрана да получа последното писмо на една мъченица. Ако, пристигайки сутринта на Великден при празната гробница, Мария Магдалена не бе забелязала възкръсналия Христос, мислейки го първоначално за градинаря, и така бе провалила завинаги чудото на Великден за всички, тя би била като мен: второстепенна участничка в най-великата сцена, която напълно се проваля в ролята си. Ако Мария Магдалена се спъваше в някой едър камък и започваше да подскача насам-натам, стиснала палеца на крака си, би приличала на мен. Всички ще запомнят Джейн-светицата. Никой няма да се сети втори път за мен — глупавата сестра, получила последното ѝ значимо писмо. Никой няма да помисли, че съм искала и заслужавала едно последно писмо, истинско писмо, лично писмо. И никой няма и да се сети да помисли за малката ни сестра Мери, която не получава дори една мизерна проповед.
Ако Джейн не бе мъртва, щях да ѝ бъда наистина много сърдита заради това. „Ще те научи да умреш.“ Що за думи, написани до сестра, която винаги я е обичала? Ако беше жива, щях да отида в Тауър начаса и да бутна от главата ѝ черната шапчица и да ѝ оскубя косата, задето е написала такова безсърдечно писмо на малката си сестра, задето ми е написала — на мен! — че би трябвало да се радвам, задето сме изгубили всичките си пари, че би трябвало да съм радостна, задето сме изгубили дома си, че би следвало да изпитвам радост, че имам Библия вместо накити. Сякаш някога бих предпочела да имам стара Библия вместо прекрасния си дом, Библия вместо Брадгейт! Сякаш някой би се радвал на мое място! След като обичам накитите и красивите неща и ги ценя повече от всичко друго на света! Сякаш тя не знае това, сякаш не ми се е присмивала за глупавата ми суетност стотици пъти!
А после си спомням, с ужасено, мъчително преглъщане, като лед в корема ми, че шапчицата ѝ така или иначе вече е свалена от главата ѝ, а главата е отделена от тялото ѝ, и ако дръпна плитката ѝ, главата ѝ ще се люшне като топка на въже в ръката ми, и откривам, че крещя и покривам с ръце тежко дишащата си уста, сподавяйки разтърсващите си ридания.
Заспивам от чисто изтощение в леглото си в тихата къща. Съпругът ми, Хенри, не идва да легне с мен. Предполагам, че никога няма да го направи. Мисля, че вероятно му е забранено дори да ме вижда. Със сигурност не са ни оставяли насаме, откакто кралица Мери се завърна триумфално в Лондон. Предполагам, че семейство Хърбърт отчаяно искат да уредят анулиране на брака и да го освободят от ужасно неблагоприятното положение да има съпруга, чиято сестра е обезглавена за държавна измяна. Сигурно ще пишат признания и ще се кълнат, че почти не са ни познавали — нас, семейство Грей. Само преди девет месеца това бе такъв бляскав брак: тогава бях добър улов, сега съм човек, чието присъствие е смущаващо. Стоя в покоите си, а когато отивам на вечеря, сядам на масата на дамите, свеждам глава и се надявам никой да не ме заговори, защото дори не зная как е името ми: все още ли съм Катрин Хърбърт? Или отново съм Катрин Грей? Не зная коя се предполага да бъда, не знам какво се очаква да кажа. Мисля, че е по-безопасно да не казвам нищо.
Бих се молила за баща си, но не зная кои молитви са позволени. Знам, че вече не бива да се молим на английски, и че е категорично забранено да правим нещо, което не е част от старата литургия. Разбирам латински достатъчно добре — не съм напълно невежа, — просто ми се струва странно да се моля на език, който повечето хора не могат да разберат. Свещеникът обръща гръб на паството си и отслужва литургията, сякаш това е тайна между него и Бог, и това е толкова странно за мен, израснала с масата за Господнята вечеря при олтара, където всички идваха да се причестят с хляб и вино. Хората мънкат отговорите, без да са сигурни в непознатите думи. Никой не знае кое е свято, никой не знае кое е правилно, и никой — дори аз самата — не знае коя съм.