На вечеря седя с дамите на майка си, той седи с хората на баща си. Родителите ни седят на господарската маса, на подиума над всички нас и оглеждат стаята, гледайки ни отвисоко. Когато виждам накланянето на горделивата брадичка на майка си, си спомням, че „тъй ще бъдат последните първи, а първите — последни, защото мнозина са звани, а малцина избрани“2. Сигурна съм, че специално тя никога не може да бъде избрана, а когато стана херцогиня, ще стоя по-високо от нея и вече никога няма да има правото да ми крещи и да ме ругае.
Когато масите са разчистени, музикантите засвирват и ми е наредено да танцувам с дамите на майка си и със сестра си Катрин. Разбира се, Катрин кокетливо размята пола и я повдига твърде високо, за да покаже красивите си обувки и проблясващите си крака. През цялото време се усмихва към господарската маса, където Нед е застанал зад стола на баща си. Съжалявам да отбележа, че той ни намигва. Казвам си, че намигването е предназначено за двете ни, а не насочено към Катрин. Доволна съм, че ни гледа как танцуваме — но ми пада в очите с това намигане.
После има общи танци и майка ми нарежда да танцувам с него. Всички отбелязват колко добре изглеждаме заедно, въпреки че той е с цяла глава по-висок от мен. Аз съм много дребна и бледа: никое от нас, момичетата Грей, не е с едър кокал; но се радвам, че съм дребна и изящна, а не едро и набито същество като принцеса Елизабет.
— Танцувате прекрасно — казва ми Нед, когато заставаме един до друг и чакаме друга двойка да завърши своята част от танца. — Знаете ли защо сме тук двамата с баща ми?
Движението на танца ни разделя и ми дава време да измисля изпълнен с достойнство отговор.
— Не, а вие? — това е всичко, което успявам да кажа.
Той улавя ръцете ми, докато преминаваме покрай редицата от други танцьори. Изправяме се и образуваме свод с ръцете си, а той ми се усмихва, докато другите свеждат глави и си проправят път.
— Искат да се оженим — казва той весело. — Уредено е. Ще бъдем съпруг и съпруга.
Трябва да застанем един срещу друг, докато друга двойка танцьори минава надолу покрай редицата, така че той може да види как приемам тази негова новина. Чувствам как бузите ми се обливат в топлина и се опитвам да не се усмихна до уши като нетърпелива глупачка.
— Редно е баща ми да ми го съобщи, не вие — казвам сковано.
— Ще бъдете ли доволна, когато го направи?
Свеждам поглед, за да не може да види какво си мисля. Не искам кафявите ми очи да греят като неговите.
— Обвързана съм от Словото Божие да се подчинявам на баща си — казвам.
— Ще бъдете ли доволна да му се покорите и да се омъжите за мен?
— Напълно.
Родителите ми очевидно смятат, че аз съм последният човек, до когото би трябвало да се допитат, защото ме викат в покоите на майка ми едва на следващия ден, когато Едуард и баща му се готвят да потеглят и конете всъщност вече стоят пред отворената входна врата, а уханието на английската пролет полъхва в къщата с възторженото чуруликане на ухажващите се птици.
Чувам как слугите ни изнасят багажа в преддверието долу, докато аз коленича пред родителите си, а майка ми кимва на слугата да затвори вратата.
— Ще се омъжиш за Едуард Сиймор — казва майка ми рязко. — Обещана си, но годежът не е утвърден писмено. Първо трябва да разберем дали баща му ще може да се върне в съвета и да работи с Джон Дъдли. Сега Дъдли е важният човек. Трябва да се уверим, че Сиймор ще се сработи с него и ще се издигне отново.