— Защо кралица Мери не посочи вас? — питам настоятелно майка си, подтикната към откровеност с нея като никога, тласната към искреност от негодуванието. — Защо не посочи мен?
Лицето на майка ми е потъмняло от безсилна ярост. Сега тя ще трябва да служи като любяща братовчедка и придворна дама в покоите на Елизабет, и не очаква едно момиче, достатъчно младо да ѝ бъде дъщеря, и имащо всички основания да храни неприязън към нея, да бъде особено великодушна господарка. Майка ми, която се омъжи за своя началник на конюшните, за да успокои кралица Мери, че не планира да се омъжи за човек, който има права над трона, и че няма опасност да носи син с кралска кръв, сега се оказва лишена от изтъкнато име, а също и без наследник, понеже Ейдриън Стоукс е мъж с неблагороден произход, а всичките ѝ бебета от него са починали. Тя прие незначително положение, за да угоди на кралица Мери, но открива, че всъщност е отстъпила, за да направи място за кралица Елизабет.
— Ще изведеш ли оттук този проклет плъх? — изкрещява тя.
Имам ново кученце, красив женски мопс на име Джоу, която ходи с мен навсякъде. Навеждам се и тихо я изнасям от стаята. Тя скимти и драска по вратата, а после сяда скръбно отвън, за да ме чака.
— Кралица Мери винаги е държала много на семейството си — казва майка ми през зъби. — Въпреки всичко. Възкачи се на трона по волята на баща си и беше твърдо убедена, че тази воля не бива да бъде престъпена. Той призна Елизабет за свое дете и в завещанието си я посочи като наследница на сестра ѝ, кралица Мери. Посочи моя род за наследници на Елизабет единствено в случай, че тя остане без наследници, следователно това е пожелала и кралицата — тя си поема дъх и я виждам как се бори да овладее гнева си: толкова яростна борба, та си помислям, че може да си докара някой пристъп. — В съответствие с традицията. В съответствие със завещанието на крал Хенри, Бог да го прости.
— Но какво ще стане с мен? — питам настойчиво. Казвам си, че цял живот повтарям все това. — Какво ще стане с мен?
— Ти трябва да чакаш — казва майка ми, сякаш не съм вече осемнайсетгодишна и не копнея да живея живота си, да пирувам, да танцувам на всички празненства, да нося прекрасни рокли, да флиртувам с всички подкрепящи реформата млади мъже, появили се внезапно в този вълнуващ нов двор, който припряно зарязва латинския и чете Библията на английски, и в който вече трябва да се молим само два пъти на ден.
— Не мога да чакам — проплаквам. — Чакам всеки ден, откакто татко провъзгласи Джейн за кралица. Единственото, което правя, е да чакам нещо да ми се случи и да се надявам този път то да е хубаво. Джейни Сиймор казва…
— Предостатъчно слушах за Джейн Сиймор — казва майка ми троснато. — Отново ли ще им гостуваш този месец? Не им ли дотегна компанията ти?
— Не, не им е дотегнала, и, да, ще отседна в Хануърт, освен ако не ми наредите да бъда с вас в двора — казвам, отричайки ѝ правото да ме лишава от компанията на най-добрата ми приятелка. — Надали можем да очакваме, че Елизабет ще ни залее с благоволението си, та да е нужно да сме там отрано, за да се докопаме до плячката. Не виждам защо би трябвало да бъда там, след като всички приятели на Елизабет изпълзяват от… откъдето там са се крили. Не смятам, че би трябвало да стоя и да гледам по цял ден как Елизабет си поръчва нови рокли от гардероба, който трябваше да принадлежи на мен.
— Не става въпрос за рокли: роклите не са важни — казва майка ми: отново греши.
Дворецът Хануърт
Мидълсекс, пролетта на 1559 г.
Вместо да гледам как Елизабет тържествува със съкровищата и трона, които някога принадлежаха на сестра ми и трябваше да бъдат наследени от мен, отивам да отседна при Джейни и майка ѝ, лейди Ан Сиймор, в прекрасната им къща в провинцията. Вземам маймуната господин Носльо и малкото коте Рибън, и новото кученце Джоу, а всички в Хануърт се влюбват в тях и никой не ми нарежда да ги прибера в клетките им. Сигурна съм, че изобщо не липсвам на никого в двора, освен може би на Хенри Хърбърт, чиито продължително задържащи се върху мен погледи ми подсказват какво си мисли сега: че е допуснал голяма грешка, когато е позволил да го разделят от братовчедката на кралицата. Другият ми бивш обожател, испанският посланик, е много сдържан, в очакване да види как царственият му господар — на сигурно място, далече в собствените си земи — ще се справи с новата кралица и дали тя ще го приеме за съпруг, както е обещала.
Съмнявам се, че тя изобщо забелязва отсъствието ми. Разбира се, вълнуващо е това, че всички сериозни испанци изчезнаха, а печалната кралица Мери е мъртва и всички са млади, всички подкрепят църковната реформа и са склонни към кокетство и флирт. Елизабет, в самия център на всичко, главозамаяна от собствената си важност и съзнанието, че най-сетне е в безопасност, ходи навсякъде с Робърт Дъдли, девера на сестра ми Джейн, сякаш са влюбени, внезапно получили ключовете за собствения си палат. На практика постоянно се държат за ръце: трябва да са зашеметени от облекчение. Този внезапен преход от затворническите помещения на Тауър до кралските апартаменти е истинско чудо. Сигурно и двамата са си мислили, че ще положат глави на дръвника, а сега облягат бузи на най-финия лен, с избродирани по него коронки. Майка ѝ е била обезглавена, неговият баща — също. И двамата са дълбали имената си по стените на килия в Тауър и са броили дните до евентуалния съдебен процес. Сигурно е истинско блаженство да изминеш потъналия в сенки ходник до портата и да излезеш, потегляйки към кралския двор. Сестра ми, разбира се, измина обратния път — от кралските покои до ешафода — и именно бащата на Робърт стана причина за хвърлянето ѝ в тъмница. Заговорът за поставянето на Елизабет на трона беше последната капка, която преля чашата, и причина за екзекутирането на Джейн. Не забравям това, когато виждам триумфа им: просешки триумф. Чудя се как не се срамуват.