Но никой освен мен не мисли за това, а и аз се опитвам да пропъдя тези мисли. Новият двор на Елизабет е препълнен с хора, втурнали се обратно насам от Швейцария или Германия, или където там са се крили от Инквизицията. Конете сигурно окуцяват и рухват по пътищата от Цюрих чак дотук. Нашата голяма приятелка, лейди Бес Кавъндиш, овдовяла, омъжена за поредния богат мъж, и убедена лутеранка, се появява в двора и отново е най-добра приятелка с нас и голяма поддръжница на Елизабет. Херцогинята на Съфолк, нашата млада и прекрасна доведена баба Катрин Брандън, също се появява отново, завръщайки се от изгнание със своя втори съпруг от неблагороден произход и две прелестни малки деца. Всичко живо иска служби, имоти и услуги, всички изведнъж се оказват най-добри приятели на най-самотното момиче в Англия. Гувернантката на Елизабет, Кат Ашли, отново е до нея, след известно време, прекарано в затвора „Флийт“ за измяна. Елизабет вече не е презряната нечистокръвна сестра: тя е протестантската принцеса, която възстанови реформираната вяра в Англия, тя е героинята на всички реформатори, сякаш сестра ми Джейн никога не е живяла, сякаш аз — родена поддръжница на реформираната религия, с кралско потекло — не съществувам.
Не получавам признание за това, че съм била сестра на кралица, кралица, царувала само девет дни, но приветствана от всички, които сега се тълпят в протестантския кралски двор. Елизабет не храни чувства на роднинска привързаност: изпитвала е ужас в близост до баща си, безпокойство — в близост до своя полубрат, крал Едуард, който обичаше Джейн толкова нежно, и бе отявлена неприятелка на своята полусестра, кралица Мери. Докато аз бях отгледана от майка, която говореше всеки ден за близкото ни родство с кралската фамилия, Елизабет е израсла сама, майка ѝ е била мъртва, баща ѝ се е женил за други жени. Затова не съм изненадана, че не ме поздравява с удоволствие, и си позволявам да вдигна брадичка, да повдигна вежди, и да ѝ отговарям почти като равна. Да я засенчвам по изящество и красота през всеки ден в тези часове на нейния гръмко провъзгласяван триумф е единственото ми отмъщение. Тя е нелепо суетна, изпълнена с отчаян копнеж да бъде смятана за най-красивото момиче в двора, в Англия, в света — но ето ме мен: слаба и стройна, докато тя е подпухнала от воднянка, с ведър поглед, докато тя е уморена, безгрижна, докато тя всеки ден има нови отговорности и научава за нови неща, от които трябва да се бои; умея да оцелявам също като нея, но съм с бяла кожа и руса, докато тя е — да си го кажем честно — с лош цвят на кожата и рижа. Мога да я подлудя само като прекосявам стаята, и така и правя.
Още по-добре е за мен, че тя със сигурност е твърде заета да мисли за подкрепата, която оказва на протестантите в Швейцария, да се тревожи за утвърждаването на религията на англичаните, за борбата си да бъде провъзгласена за върховен глава на Англиканската църква — сякаш една жена може да заема такъв пост! — за да възрази срещу моите дребни прояви на дързост. Толкова по-добре за мен, че имам Хануърт, където да избягам, защото майка ми ме упреква гневно и ми казва, че съм глупачка да измъчвам една неспокойна млада жена, току-що възкачила се на трона, но аз си мисля за него като за трона на Джейн и приемам Елизабет като суетната, нагло амбициозна дъщеря на един свирач на лютня и една блудница.
Тя обещава, че ще назове наследницата си, но не го прави. Би трябвало да посочи мен, но избягва името ми. Докато не постъпи така, както подобава на една кралица — докато не се омъжи и не роди наследник или не посочи такъв, — няма да спечели уважението ми, а и тя от своя страна не проявява уважение към мен.