— Не мога да направя нищо по въпроса — издавам лек, изплашен стон. — Елизабет трябва да ме избере по собствена воля. Не мога да я принудя. И не мога да бъда неприятелка на Франция! Не могат да ме обявят за такава. Не мога да бъда фаворизираната от испанците престолонаследница на Англия, изправяйки се срещу своята братовчедка, кралицата на Франция. Защо не виждат, че не мога да направя нищо подобно?
Той поклаща мрачно глава.
— Не. По-лошо е. Не вярват, че могат да убедят Елизабет да те посочи за наследница, и не смятат, че тя може да удържи страната срещу френско нашествие в подкрепа на Мери. Няма да допуснат кралица-французойка на трона на Англия. Планът е да обявят теб за законната наследница, и да нахлуят, за да те поставят на трона.
Надавам лек писък:
— Нед! Не могат да ме принудят да направя това!
— Само да можеше майка ти да се съгласи да говори с Елизабет! Само ако Елизабет би се съгласила да те обяви за своя наследница, само да можехме да се оженим, бих ти осигурил безопасност.
— Няма да се омъжа за испанец — произнасям с усилие. — Няма! Няма! Ще се омъжа само за теб — вкопчвам се в него и веднага забравям всичко, освен обвитите му около мен ръце, целувките му по лицето ми, топлината на устата му, която се плъзва върху врата ми. — О, Нед — прошепвам. — Не можем да чакаме повече. Това променя всичко. Не позволявай на испанците да ме вземат. Ще бъда твоя съпруга. Няма да бъда насила поставена на трона като Джейн. Не искам да умра като нея, без никога да съм била обичана.
— Никога няма да го допусна — казва той. — Всички са един от друг по-лоши: кралицата и испанският посланик, майка ти и моята майка. Единственото, за което мислят, е тронът. Изобщо не мислят за нас. Ние сме родени един за друг, трябва да бъдем заедно.
Разтапям се в обятията му: не мога да се интересувам от последиците. Искам да живея, искам да бъда обичана, искам да бъда негова съпруга. Нед изпъшква леко и ме дръпва да седна в една беседка. Притискам се напред към него, той се суети с панталона си, аз повдигам поли като някоя блудница в Съдърк. Не ме е грижа. Не искам да мисля. Не искам да умра млада, без любов. Не искам да изживея дори миг повече без него. Той ме придърпва към себе си и аз ахвам от внезапната болка, която е и наслада, после ахвам отново заради прилива на удоволствие, а сетне въздишам, заровила лице в рамото му, завладяна от усещания, сляпа и глуха за каквото и да било друго, освен за собственото ни приглушено, тежко дишане, а после — дълга дълбока въздишка и тишина.
Можем да останем заедно само за миг. Веднага щом осъзнавам къде съм, какво правя, се смъквам припряно от него, приемам бързата му целувка и се втурвам обратно към стаята си. Сменям роклята си възможно най-бързо, карам дамите си да побързат да стегнат връзките на ръкавите ми, едва изтърпявам бавното пристягане на връзките на корсажа ми, сопвам се на камериерката си, докато прикрепва с игли шапчицата върху разчорлената ми златиста коса, и стигам до покоите на Елизабет почти тичешком и се присъединявам към свитата ѝ най-отзад, надявайки се никой да не е видял, че съм закъсняла.
Тя обхожда покоите с тъмния си поглед, като сокол скитник, който търси плячка, спира се на поруменялото ми лице, връща се към мен.
— А, лейди Катрин — казва тя, макар че не ми е обръщала специално внимание от месеци. Снишавам се в нисък реверанс, преглъщайки страха си. Аз съм възлюбена на виден придворен, аз съм Тюдор. Сгодени сме. Тя със сигурност не може да се похвали със същото.
— Виждам, че не си давате труд да идвате навреме — отбелязва тя. — Не ви видях и в параклиса.
Всичките ѝ дами се присвиват, смутени от лошото настроение на кралицата, образувайки шпалир от рокли между мен и нея, и всички поглеждат към мен. Виждам умореното лице на сър Уилям Сесил, нетърпелив и раздразнен заради отклоненото ѝ внимание. Той е най-довереният съветник на Елизабет, и изчерпаното му търпение е подложено на изпитание, когато тя мъмри дамите си, при положение, че я чакат толкова много кралски дела. Виждам Робърт Дъдли, който ме гледа така, сякаш сме непознати. Виждам леля ми Бес Сейнт Лоу да ме гледа гневно, сякаш ѝ се иска да се държа по-добре, виждам и дребното лице на Мери, полускрито сред придворните дами и гримасата ѝ, когато забелязва смущението ми.