Мисля си колко вероломни са всички те. Сестра ми беше кралица, а аз закъснявам с пет минути с явяването си в залата за аудиенции на Елизабет, защото съм се срещнала с мъж, който ме обича, добър човек, който е готов да ме защитава от враговете на кралството, а те се държат, все едно съм непослушна ученичка и тази незаконородена претендентка има право да ме хока.
Отново правя реверанс, премълчавайки напиращите думи.
— Съжалявам, ваше величество — казвам с възможно най-сладък тон.
— Да не би да сте имали тайна среща с испанския посланик? — пита тя.
Уилям Сесил повдига вежди при недискретността ѝ. Де ла Куадра, испанският посланик, застанал в дъното на стаята, се покланя угоднически, сякаш за да каже: „Съвсем не“.
— Съвсем не — казвам овладяно.
— С френския посланик? — предполага тя. — Защото чувам отвсякъде, че сте недоволна от положението си в двора, и трябва да призная, че не знам как бих могла да ви угодя. Нито пък — казва, наслаждавайки се на злобната си шега — защо би трябвало да ви угаждам, предвид факта, че именно сестра ви зае трона, който се полагаше по право на мен.
Именно това, че говори за Джейн, ме кара да се самозабравя. Изпитвам припламване на гняв, толкова горещ и страстен, колкото по-ранният ми прилив на желание. Няма да допусна тази червенокоса узурпаторка да оскърбява сестра ми.
— Не е нужно да се мъчите да ми угодите — процеждам. — И съм закъсняла само малко.
Тя би могла да остави нещата така: има по-важни неща, за които да се тревожи, отколкото моята дързост. Но оскубаните ѝ вежди се извиват във високи дъги, изненадана е от отговора ми.
— Поне веднъж имате право: не съм длъжна да бъда добра с вас — казва тя злобно. — Със сигурност не сте добра придворна дама. С какво ми помагате, като ми служите? Закъснявате и се държите грубо, майка ви е болна и вечно отсъства, а сестра ви е недорасла. Никоя от вас трите не ми служи така, както подобава на една придворна дама. Или навярно трябва да кажа „никоя от вас, двете и половина жени“?
Гневът ми се разгаря неудържимо, когато тя подхвърля шегата си по адрес на малката ми сестра.
— Не е нужно да правите нищо за мен. Нищо не може да се сравнява с онова, което правите за семейство Дъдли! Със сигурност полагате доста усилия за тях — казвам високо и бавно, гледайки право в бледото ѝ лице с начервените с руж бузи: очите ѝ са разширени от шока.
Бес Сейнт Лоу надава лек писък, виждам и смръщването на Робърт Дъдли. Мери е закрила устата си с ръце, очите ѝ над тях са широко разтворени. Самата Елизабет не казва нищо, но ръката, която стиска ветрилото ѝ, трепери, докато тя се мъчи да се овладее. Не поглежда към Робърт Дъдли при тази обида, отправена към двамата, но хвърля поглед нагоре към Уилям Сесил, който накланя глава, сякаш иска да прошепне нещо в ухото ѝ. Не е нужно да казва нищо: тя знае, че ако ми отвърне с гняв, то ще е все едно да закачи думите ми на вратата на „Сейнт Пол“: всички ще чуят какво съм казала. Сесил шепне настойчиво, казва ѝ да не ми обръща внимание, да подмине избухването ми като шега.
Елизабет разтваря начервените си устни и се засмива високо, като грачеща врана:
— Забавна сте, лейди Катрин — казва тя и се надига от трона си, прекосява по дължина залата за аудиенции и заговаря с някой друг, някой маловажен, сякаш иска да избяга от мен и справедливото ми презрение.
Усещам Нед до мен, още преди да обърна лице и да го видя. Очите му светят от гордост.
— Vivat! — възкликва той. — Vivat regina!19
Намирам се в ужасна немилост, задето съм оскърбила Елизабет. Никоя придворна дама не смее да бъде виждана с мен, а испанският посланик ми се покланя пред хората, но ме избягва насаме. Мисля си, че никой не ми обръща каквото и да е внимание освен Нед, обичният ми Нед. Но ако той ме обича, не ме е грижа дали всички останали ме пренебрегват.
Елизабет е във възможно най-мрачно настроение, измъчвана от кошмарни мисли за това как нашата братовчедка Мери, кралицата на шотландците, ще наследи престола на Франция и влиятелните ѝ сродници ще подкрепят претенциите ѝ за трона на Англия. Никой не смее да я заговори, само Робърт Дъдли може да отклони вниманието ѝ от страховете.
— Внимавай — казва малката ми сестра, Мери, опитвайки се да говори мъдро като жена, по-висока от нея с шейсет сантиметра. — Не можеш да си позволиш да обидиш кралицата. В двора има само една жена, която може да ѝ говори откровено. В двора има само една жена, която може да я укорява.
Засмивам се.
— Да не би да имаш предвид великото възражение на Кат Ашли?
Непринудената усмивка на Мери ме озарява: